— Пропусни си реда, Лютиче — прекъсна го студено вещерът. — Твърде бързо ти подействаха съдържащите се в тази ракия алкалоиди. Раздрънка се.
— Стига с тези твои тайни, Гералт — намръщи се Золтан. — Лютичето не ни е казал кой знае колко нови неща. Не може да направиш нищо против това, че си ходеща легенда. Историите за твоите приключения се играят в куклените театри. Включително и историята за теб и магьосницата Гуинивър.
— Йенефер — поправи го полушепнешком Емиел Регис. — Гледал съм такова представление. История за лов на джин, ако не ме лъже паметта.
— Аз бях на този лов — похвали се Лютичето. — Забавно беше, да ви кажа…
— Разкажи на всички. — Гералт се изправи. — И си пийвай, и разкрасявай. А аз ще отида да се разходя.
— Хей — вирна нос джуджето, — няма за какво да се обиждаш…
— Не ме разбра, Золтане. Отивам да се облекча. Случва се дори и на ходещите легенди.
Нощта беше дяволски студена. Конете пристъпваха на място и пръхтяха, от ноздрите им се вдигаше пара. Облятата от лунна светлина колиба на фелдшера изглеждаше наистина приказно. Като къщурка на горска врачка. Вещерът закопча панталоните си.
Милва, която беше излязла скоро след него, неуверено се изкашля. Дългата й сянка се изравни с неговата.
— Защо се ядосваш пак? — попита тя. — Наистина ли им се разсърди?
— Не — отвърна той.
— Тогава защо стоиш тук сам, по дяволите?
— Смятам.
— А?
— Изминаха двайсет дни, откакто излязохме от Брокилон, през които сме извървели около шейсет мили. Според слуховете Цири е в Нилфгард, в столицата на империята — град, който се намира поне на две хиляди и петстотин мили. Простите изчисления показват, че с това темпо ще се добера дотам за година и четири месеца. Как ти се струва това?
— Никак — сви рамене Милва и отново се изкашля. — Не умея да смятам толкова добре като теб. А да чета и да пиша — изобщо не мога. Аз съм глупаво, просто селско момиче. Не ставам да ти бъда компания. Нито пък приятел за разговори.
— Не говори така.
— Та нали си е самата истина. — Тя се извърна. — Защо ми каза за тези дни и мили? За да те посъветвам нещо? Да те ободря? Да успокоя страха ти, да потисна тъгата ти, която те измъчва повече от болката в счупения крак? Не умея! Трябва ти някоя друга. Онази, за която говореше Лютичето. Умна и учена. Любима.
— Лютичето е плямпало.
— Аха, но понякога думите му са на място. Да се връщаме, искам да пия още.
— Милва?
— Какво?
— Ти така и не ми каза защо реши да дойдеш с мен.
— Не си ме питал.
— Сега те питам.
— Сега е твърде късно. Сега вече и аз самата не знам.
— Е, най-накрая — зарадва се Золтан при вида им, вече със забележимо променен глас. — А ние тук, представете си, решихме, че Регис ще дойде с нас.
— Наистина ли? — Гералт изгледа внимателно фелдшера. — И откъде това внезапно решение?
Регис не отклони поглед:
— Господин Золтан ме осведоми, че в моята страна бушува доста по-сериозна война, отколкото изглеждаше от приказките на бежанците. Не мога да се върна там, а не ми изглежда разумно да остана в тази пустош. Или пък да пътувам сам.
— А ние, напълно непознатите за теб, създаваме впечатлението, че с нас ще е по-безопасно? И ти успя да определиш това от един поглед?
— От два — отговори фелдшерът, леко усмихвайки се. — Първият — към жените, за които се грижите. Вторият — към децата им.
Золтан се оригна гръмко и изскърца с мензурата по дъното на ведрото.
— Понякога външният вид на нещата подлъгва — усмихна се той. — Може да искаме да предадем тези жени в робство? Пърсифал, направи нещо с този апарат. Отвърти малко повече кранчето или нещо подобно. Искаме да пийнем, а капе като кръв от носа.
— Охладителят няма да се задейства. Течността ще остане топла.
— Не е беда, нощта е студена.
Топлата ракия отведнъж им развърза езиците. Лютичето, Золтан и Пърсифал се зачервиха, гласовете им се измениха още повече, даже поетът и гномът на моменти звучаха почти нечленоразделно. Компанията поизгладня и всички започнаха да дъвчат студено конско месо, към което добавиха намерените в колибата коренчета хрян. Зарониха сълзи, защото хрянът беше не по-слаб от ракията. Но добавяше жар в дискусията.
Регис се смая, когато изведнъж научи, че крайната цел на похода не е анклавът в планинския масив Махакам, вековното безопасно седалище на джуджетата. Золтан, който стана по-словоохотлив дори и от Лютичето, съобщи, че няма да се върне в Махакам дори под конвой и даде воля на своята неприязън към властващите там порядки и особено към политиката и абсолютната власт на Броувър Хуг, старейшината на Махакам и на всички кланове на джуджетата.