— Бъдещето, бъдещето… — Гномът пресуши мензурата, смръкна и погледна вече доста позамъглено към джуджето. — Да не говорим предварително, Золтане. Все още могат да ни хванат и тогава ни очаква бесило. Или Дракенборг.
— Затваряй си устата! — промърмори джуджето, като го погледна заплашително. — Раздрънка се!
— Скополаминът — прошепна Регис.
Гномът бърбореше. Милва беше навъсена. Забравил, че вече е правил това, Золтан разказваше за Хуг, изкуфелият дъртак, старейшината на Махакам. Гералт, забравил, че вече е чувал тази история, слушаше. Регис също слушаше и даже добавяше коментари, без изобщо да се безпокои, че е единственият останал трезвен във вече доста подпийналата компания. Лютичето дрънкаше на лютнята и пееше:
— Идиот — отбеляза Милва. Лютичето не се обиди.
— Чаша… — измуча Пърсифал Шутенбах. — Тоест бокал… Направен от къс млечнобял опал… Ето толкова висок. Намерих го на върха на планината Монтсалват. Под ръба имаше инкрустирани ясписи, основата му беше от злато. Същинско чудо…
— Не му давайте да пие повече — каза Золтан Чивай.
— Момент, момент — обади се Лютичето, също не особено разбираемо. — И какво стана с този легендарен бокал?
— Размених го срещу муле. Трябваше ми муле, за превозване на багаж… Корунди и кристални въглища. Имах такова… Ъъъ… Цял куп… Ъъъх… Товар, значи, тежък, без муле бях наникъде… А за какво ми беше тоя бокал, по дяволите?
— Корунди? Въглища?
— Вие им викате рубини и диаманти. Много… ъъъх… полезни.
— И аз така мисля.
— За бургии и пили. За лагери. Имах цял куп…
— Чуваш ли, Гералт? — махна с ръка Золтан, и макар и да седеше, за малко не се катурна. — Нали е дребен — бързо се отряза. Започна да му се присънва куп диаманти. Пърсифал, внимавай сънят ти да не се сбъдне. Половината от него. Тази половина, която не се отнася за диамантите!
— Сънища, сънища — забърбори отново Лютичето. — А ти, Гералт? Ти пак ли сънува Цири? Регис, трябва да знаеш, че Гералт има пророчески сънища. Цири е Дете на Изненадата, Гералт е свързан с нея чрез възлите на предопределението, затова я вижда в сънищата си. Трябва да знаеш също, че отиваме в Нилфгард, за да отнемем нашата Цири от император Емхир, който я е похитил. Ще му я вземем на кучия син, преди да успее да се обърне! Бих ви разказал повече, момчета, но това е тайна. Зловеща, дълбока и мрачна тайна… Никой не бива да узнава това, разбирате ли? Никой!
— Аз не чух нищо — увери го Золтан, гледайки нагло вещера. — Сигурно в ухото ми е влязла щипалка.
— Тези щипалки са истинска напаст — съгласи се Регис, правейки се, че си бърка в ухото.
— Тръгнали сме за Нилфгард… — Лютичето се облегна на джуджето, за да запази равновесие, което се оказа голяма грешка. — Но както ви казах, това е тайна. Целта ни е тайна!
— И всъщност е много добре скрита — кимна фелдшерът, поглеждайки към пребледнелия от ярост Гералт. — Съдейки по посоката на похода ви, дори най-подозрителният тип не би се сетил за целта на пътуването ви.
— Милва, какво ти е?
— Не ми говори, пиян глупако!
— Хей, тя плаче! Хей, вижте…
— Върви по дяволите, казах! — стрелкинята избърса сълзите си. — Че ще получиш един между очите, проклет стихоплетец… Дай стъкленицата, Золтане…
— Изчезна някъде… — промърмори джуджето. — А, да. Благодаря, фелдшере… А къде е Шутенбах, по дяволите?
— Излезе. Преди известно време. Лютиче, спомням си, обеща да ми разкажеш историята за Детето на Изненадата.
— Ей сега. Ей сега, Регис. Само да си пийна… Всичко ще разкажа… За Цири, за вещера… С подробности…
— Смърт на кучите синове!
— Тихо, джудже! Ще събудиш децата пред колибата!
— Не се ядосвай, стрелкиньо! Ето, пийни си!
— Ееех! — Лютичето обходи стаята с помътнял поглед. — Ако сега можеше да ме види графиня Де Летенхов…
— Коя?
— Няма значение. Проклятие, тази ракия наистина развързва езика… Гералт, да ти налея ли още? Гералт!