Страст! Самозабрава!
„Аз съм Фалка. Винаги съм била Фалка. Танцувай, Искра! Пляскай, Мистле!“ Цигулките и гайдите завършват мелодията с рязък, висок акорд, Искра и Цири приключват танца си едновременно с тропване на токчетата, като лактите им си остават допрени. И двете дишат тежко, разгорещени, мокри, изведнъж се притискат една към друга, прегръщат се, дарявайки една на друга пот, топлина и щастие. Плевнята експлодира в единен вик, в ръкопляскане на десетки длани.
— Фалка, ти си дяволица! — Искра диша тежко. — Когато разбойничеството ни омръзне, ще тръгнем по света да заработваме като танцьорки.
Цири също диша тежко. Не е в състояние да изрече нито дума. Само се смее конвулсивно. По бузите й текат сълзи.
В тълпата изведнъж се разнася вик, възниква суматоха. Кайли блъска рязко един едър селянин, селянинът блъска Кайли, двамата се сборичкват, размахват се юмруци. Реф дотичва, в светлината на факлите проблясва кама.
— Не! Стойте! — извиква пронизващо Искра. — Никакви побоища! Това ще е нощ на танците! — Елфката хваща Цири за ръката, двете скачат на пода. — Музиканти, свирете! Който иска да покаже как умее да танцува — да заповяда при нас! Хайде, кой ще се осмели?
Контрабасът бучи монотонно, в бученето му се вплита протяжният вой на гайдите, а подир него — високият, див напев на гуслите. Селяните се смеят, побутват се, преодоляват колебанието си. Един, широкоплещест и светлокос, хваща Искра. Друг, по-млад и по-строен, се покланя неуверено на Цири. Цири гордо вирва глава, но веднага след това се усмихва покорно. Младежът я прегръща през талията, Цири слага ръце на раменете му. Докосването я пронизва като огнена стрела, изпълва я с пулсиращо желание.
— По-живо, музиканти!
Плевнята се тресе от виковете, вибрира в ритъма на мелодията.
Цири танцува.
Четвърта глава
ВАМПИРЪТ или упирът, е умрял човек, съживен от Хаоса. След като е загубил първия си живот, в. изживява втория си живот в нощно време. Излиза от гроба си на лунна светлина и може да се придвижва само под лунните лъчи; напада спящи девици или младежи, и пие сладката им кръв, без да ги буди.
Селяните погълнали големи количества чесън, и за по-сигурно си наслагали венци от чесън около вратовете. Някои, най-вече девойки, сложили по себе си цели глави чесън — където могли. Цялото село завоняло ужасно на чесън, селяните си мислели, че са в безопасност и упирът вече не може да им стори нищо. Огромно било изумлението им, когато упирът дошъл в полунощ и никак не се уплашил, а така започнал да се кикоти, че зъбите му заскърцали.
„Добре е — казал, — че сте си сложили подправки, защото смятам да ви ям, а подправеното месо ми е по-вкусно. Може още да се осолите и да си сложите пипер, не забравяйте и за горчицата.“
Птиците, както винаги, изпревариха изгрева на слънцето, като разбудиха сивата и мъглива утринна тишина с взрив от цвърчене. Както винаги, първи се приготвиха за път мълчаливите жени от Кернов и децата им. Също толкова бърз и енергичен се оказа фелдшерът Регис, който се присъедини към компанията с бастун и кожена чанта, преметната през рамото. Останалата част от групата, която през нощта се беше занимавала с дестилираната течност, не беше толкова бодра. Утринният хлад беше разбудил и освестил гуляйджиите, но не беше успял да отстрани напълно последствията от действието на мандрагоровата ракия. Гералт се свести в ъгъла на колибата, с глава върху дрехата на Милва. Золтан и Лютичето, прегърнати, лежаха върху куп алраунови корени и така хъркаха, че висящите по стените връзки билки се поклащаха. Пърсифал се намери зад колибата, свит на кълбо в скорушови храсти, завит със сламената рогозка, която Регис използваше за бърсане на обувките. И петимата показваха ясни, макар и разнообразни признаци на умора и интензивно утоляваха жаждата си в ручея.
Обаче когато мъглата се разсея й кървавочервеното слънце пламна в короните на боровете и листака на Фен Кам, компанията вече беше на път и се придвижваше енергично сред могилите. Водеше Регис, следваха го Пърсифал и Лютичето, които си създаваха настроение, като пееха на два гласа баладата за трите сестри и железния вълк. Зад тях вървеше Золтан Чивай, водещ за юздата врания жребец. Джуджето беше намерило в двора на фелдшера чепата тояга от ясеново дърво и сега млатеше с нея всички менхири, покрай които минаваше, като при това пожелаваше на отдавна умрелите елфи вечен отдих, а седящият на рамото му Фелдмаршал Дуда се беше накокошинил и от време на време мърмореше неохотно, неразбираемо и като че ли не особено убедително.