— Аха, светата истина — каза най-старият селянин. — Трябва да вършим работата, че времето си лети. Дайте ни коня. Този, врания. Трябва ни, за да намерим вомпира. Девойко, свали детето от седлото.
Милва, която през цялото време беше гледала равнодушно в небето, погледна към селянина и чертите на лицето й опасно се изостриха.
— На мен ли говориш, сельо?
— Точно на теб. Давай врания кон, че ни трябва.
Милва потърка изпотения си врат и стисна зъби, а уморените й очи придобиха напълно вълчо изражение.
— Каква е работата, хора? — усмихна се вещерът, опитвайки се да разведри напрегнатата ситуация. — За какво ви е конят, за който толкова любезно молите?
— А как иначе ще открием гроба на упира? Нали всички знаят, че гробището трябва да се обходи на вран кон, и където жребецът спре и повече не помръдне, там е заровен вомпирът. И тогава трябва да го изровим и да забием в него трепетликовия кол. Не се противете, защото вече ни е все едно. Трябва да получим този вран кон!
— А друг цвят не става ли? — попита дружелюбно Лютичето, подавайки на селянина юздата на Пегас.
— Не.
— Значи не ви е провървяло — каза през стиснатите си зъби Милва. — Защото няма да ви дам коня.
— Как така няма да ни го дадеш! Не чу ли какво ти казах, девойко? Важно е!
— За вас. Не и за мен.
— Има и компромисно решение — обади се меко Регис. — Както разбирам, госпожа Милва се ужасява от мисълта да даде коня си в чужди ръце…
— Точно така — каза стрелкинята и се изплю. — Само при мисълта за това се разтрепервам.
— Но за да бъде и вълкът сит, и агнето цяло — продължи спокойно фелдшерът, — нека госпожа Милва сама обходи некропола с врания кон.
— Няма да яздя из гробището като някоя глупачка…
— Никой не те и моли, девойко! — извика мъжът с коси до веждите. — За това трябва някой ловък мъжкар, а на жените мястото им е в кухнята при тенджерите. Е, разбира се, по-късно може да потрябва и девойката, защото против упирите са много полезни девическите сълзи — ако се опръска вомпир с тях, ще пламне като главня. Но сълзите трябва да са на чиста и недокосната още девойка. Ти не ми приличаш на такова момиче. Така че за нищо не си ни от полза.
Милва бързо пристъпи напред и с неуловимо движение изстреля десния си юмрук. Чу се трясък, главата на селянина отлетя назад — дебелият врат и брадичка се оказаха прекрасна мишена. Девойката пристъпи още веднъж и го удари по ребрата с основата на отворената си длан, влагайки в удара и силата на завъртането на бедрата и раменете си. Селянинът отстъпи, спъна се в собствените си цървули и стовари с трясък тила си върху близкия менхир.
— Сега виждаш за какво съм от полза — каза стрелкинята с треперещ от бяс глас, като разтриваше юмрука си. — И кой от нас е ловък, а на кого мястото му е при тенджерите. Няма нищо по-добро от юмручния бой — след него всичко става ясно. Който е ловък и мъжкар, той си остава на краката, който е слабак и глупак, се просва на земята. Права ли съм, селяци?
Селяните не бързаха да потвърждават, а зяпаха Милва с отворени уста. Онзи с филцовата шапка клекна до падналия и леко го плесна по бузата. Без никакъв ефект.
— Утрепан е — ахна той, вдигайки глава. — До смърт. Какво направи, девойко? Как можа да утрепеш човека?
— Не исках — прошепна Милва, като отпусна ръце и пребледня от ужас. А после направи нещо, което абсолютно никой не беше очаквал от нея.
Извърна се, олюля се, опря чело в менхира и бурно повърна.
— Какво му е?
— Леко сътресение на мозъка — отговори Регис, докато се изправяше и завързваше торбата си. — Черепът му е цял. Вече дойде на себе си. Помни какво се е случило, помни как се казва. Това е добре. Бурната реакция на госпожа Милва, за щастие, беше неоснователна.
Вещерът погледна към стрелкинята, която седеше на един камък наблизо и се беше вторачила в далечината.
— Тя не е деликатна госпожичка, податлива на подобен тип емоции — промърмори той. — Според мен причината е по-скоро в снощната ракия с беладона.
— Тя повръща и по-рано — отбеляза тихо Золтан. — Онзи ден, в ранни зори. Всички още спяха. Мисля, че е заради гъбите, които ядохме в Турлог. Мен също ме боля коремът два дни.
Регис погледна странно вещера изпод сивеещите си вежди, усмихна се загадъчно и се уви в черното вълнено наметало. Гералт се приближи към Милва.
— Как се чувстваш?
— Отвратително. Какво му е на селянина?
— Нищо страшно. Дойде в съзнание. Но Регис му забрани да става. Селяните ще направят люлка, ще я завържем между два коня и ще го откараме в лагера.