— Вземете моя вран кон.
— Взехме Пегас и дорестия. Те са по-кротки. Ставай, време е за път.
Сега увеличилата се компания приличаше на погребално шествие и се носеше в погребално темпо.
— Какво ще кажеш за техния вампир? — попита Золтан Чивай вещера. — Вярваш ли в тяхната история?
— Досега не съм видял убитите. Нищо не мога да кажа.
— Явна фантазия — отбеляза убедено Лютичето. — Селяните казаха, че убитите били разкъсани. А вампирите не разкъсват. Пробиват артерията и изпиват кръвта, като оставят два ясни белега от зъби. Жертвата често оцелява. Чел съм за това една специализирана книга. Там имаше и гравюри, изобразяващи следите от вампирски ухапвания върху шиите на девойки. Потвърди, Гералт.
— Какво да потвърдя? Аз не съм виждал такива гравюри. А и от девойки не разбирам особено много.
— Не бъди ехиден. Трябва да си виждал следи от вампирски ухапвания не веднъж или два пъти. Виждал ли си някога вампир да разкъсва жертвата си на парчета?
— Не. Такива неща не се случват.
— При висшите вампири — абсолютно никога — каза тихо Емиел Регис. — Доколкото ми е известно, по такъв начин не осакатяват хората също и алпите, катаканите, мулите, брусовете и носфератите. Затова пък фледерите и екимите се отнасят доста брутално с жертвите си.
— Браво! — Гералт го погледна с искрено възхищение. — Ти не пропусна нито един вид вампири. И не назова нито един от митичните видове, които ги има само в приказките. Наистина поразителни познания. Следователно не може да не знаеш, че екимите и фледерите никога не се срещат в нашите климатични условия.
— Тогава какво ще е? — изсумтя Золтан, размахвайки ясеновата тояга. — Кой тогава е разкъсал жената и момчето в нашите климатични условия? Да не са се разкъсали сами в пристъп на отчаяние?
— Списъкът от създания, способни да извършат такова нещо, е доста дълъг. Като се започне от глутница подивели кучета — често срещано във военни времена бедствие. Не можете да си представите на какво са способни такива кучета. Половината жертви, приписвани на чудовища на Хаоса, всъщност са дело на глутници подивели кучета.
— Значи изключваш чудовищата?
— Ни най-малко — това може да е стрига, харпия, гравейр, гул…
— Но не и вампир?
— По-скоро не.
— Селяните споменаха някакъв жрец — напомни Пърсифал Шутенбах. — Дали жреците разбират от вампири?
— Някои разбират от доста неща, по принцип си струва да се чуе мнението им. За съжаление това не се отнася за всичките.
— Особено не и за такива, които се влачат по горите с бежанците — изсумтя джуджето. — Това най-вероятно е някакъв мрачен горски отшелник. Насочил е експедицията на селяните към твоето гробище, Регис. Когато си събирал мандрагора по пълнолуние, никога ли не си забелязвал някакъв вампир? Дори малък? Дребен?
— Не, никога — усмихна се фелдшерът. — И в това няма нищо странно. Вампирът, както току-що чухте, лети в тъмнината с прилепови криле, съвсем безшумно. Не е трудно да го пропуснеш.
— И е лесно да го видиш там, където не е и никога не е бил — потвърди Гералт. — В младостта си неведнъж съм пилял време и енергия, за да преследвам привидения и рожби на предразсъдъци, видени и описвани от цяло село, начело с кмета. А веднъж живях два месеца в замък, уж обитаван от вампир. Нямаше вампир. Но поднасяха хубава храна.
— Но несъмнено си бил свидетел на случки, при които слуховете за вампири не са били безпочвени — каза Регис, без да поглежда вещера. — Тогава, предполагам, не си пропилявал времето и енергията си. Чудовището е загивало от твоя меч?
— Случвало се е.
— Така или иначе, на селяните им провървя — каза Золтан. — Мисля да почакам в лагера им Мънро Бруис и момчетата, а и на нас няма да ни е излишен малък отдих. Който и да е убил жената и момчето, лошо му се пише, щом в лагера ще има вещер.
— Е, след като стана въпрос за това — стисна устни Гералт, — много ви моля да не дрънкате наляво и надясно какъв съм и как се казвам. Молбата ми се отнася предимно за теб, Лютиче.
— Както желаеш — кимна джуджето. — Сигурно си имаш причини за това. Добре, че ни предупреди навреме, защото лагерът вече се вижда.
— И се чува — каза Милва, прекъсвайки дългото си мълчание. — От страх вдигат врява.
— Това, което чуваме ние — направи умна физиономия Лютичето, — е обичайната за бежански лагер симфония. Както винаги, написана за няколкостотин човешки гласа и не по-малко крави, овци и гъски. Соловите партии са в изпълнение на каращи се жени, хленчещи деца, кукуригащ петел, и, ако не се лъжа, магаре, на което са му мушнали бодил под опашката. Симфонията се нарича: „Човешко стълпотворение се бори за оцеляване.“