— Симфонията — отбеляза Регис, помръдвайки благородническия си нос, — както винаги е акустично-обонятелна. От борещото се за оцеляване стълпотворение се носи разкошната миризма на варено зеле, зеленчук, без който явно не е възможно да се издържи дълго. Характерен акцент върху общия мирис оставят ефектите от облекчаването на физиологичните нужди, извършвано на който където му падне, най-често в покрайнините на лагера. Никога не съм можел да разбера защо битката за оцеляване се изразява в нежелание да се копаят отходни ями.
— Да ви вземат дяволите с тези ваши учени дрънканици — ядоса се Милва. — Петдесет празни думи, когато са достатъчни и три: вони на лайна и зеле!
— Лайната и зелето винаги вървят в комплект — изрече дълбокомислено Пърсифал Шутенбах. — Едното задвижва другото. Перпетуум-мобиле.
Веднага щом навлязоха в шумния и вонящ лагер, между огнищата, фургоните и колибите, незабавно се превърнаха в център на вниманието на всички събрали се на това място бежанци, които бяха поне двеста, а може би и повече. Този интерес нарасна толкова бързо и толкова много, че направо беше трудно за вярване: изведнъж някой извика, някой изрева, някой се хвърли на врата на друг, един започна да се кикоти диво, а друг — не по-малко диво да ридае. Настана голяма суматоха. От какофонията от мъжки, женски и детски крясъци беше трудно да се разбере за какво става въпрос, но най-накрая всичко се изясни. Две от пътуващите с тях жени от Кернов намериха в лагера своите мъж и брат, за които вече си мислеха, че са загинали или безследно изчезнали в избухналата война. Радостта и сълзите нямаха край.
— Нещо толкова банално и мелодраматично — изрече с увереност Лютичето, сочейки трогателната сцена — може да се случи само в реалния живот. Ако се опитам да завърша по този начин някоя от баладите си, ще ме вземат на подбив.
— Несъмнено — потвърди Золтан. — Обаче такива баналности радват. На сърцето ти олеква, когато виждаш, че съдбата дарява на някой нещо, вместо да му отнема. Е, поне жените ни се махнаха от главата. Водихме ги, водихме ги — и успяхме да ги доведем. Да вървим, няма защо да стоим повече тук.
Вещерът искаше да поостанат още малко, като се надяваше, че някоя от жените ще благодари поне с думи на джуджето. Но веднага размисли, защото нямаше никакви изгледи това да стане. Зарадваните от срещата жени изобщо забравиха за тяхното съществуване.
— Какво чакаш? — стрелна го с поглед Золтан. — Да ни обсипят с цветя? Да вървим, няма какво да правим повече тук.
— Прав си.
Не успяха да стигнат далеч. Спря ги тънко гласче. Догони ги луничавото момиченце с плитките. Беше запъхтяна и стискаше в ръцете си голям букет полски цветя.
— Благодаря ви, че спасихте мен, братчето ми и мама — изписука тя. — Че бяхте добри към нас, и изобщо — за всичко. Набрах цветя за вас.
— Благодаря — каза Золтан Чивай.
— Вие сте добри — добави момичето, захапвайки връхчето на плитката си. — Изобщо не вярвам на това, което говори стринка. Вие изобщо не сте проклети подземни дребосъци. Ти не си сивокосо адско изчадие, а ти, чичо Лютиче, изобщо не си писклив пуяк. Не е права стринка. А ти, лельо Мария, не си никаква разбойничка с лък, а просто леля Мария, и аз те обичам. За теб откъснах най-хубавите цветя.
— Благодаря — каза Милва с леко променен глас.
— Всички благодарим — добави Золтан. — Ей, Пърсифал, проклет подземен дребосък, дай на детето нещо на прощаване. Не се ли намира в джоба ти някое излишно камъче?
— Намира се. Дръж, госпожичке. Това е силикат на берилий и алуминий, популярно наричан…
— Изумруд — довърши джуджето. — Не обърквай детето, така или иначе няма да запомни.
— Колко е красив! Зеленичък! Много благодаря, много!
— Със здраве да си играеш!
— И да не го загубиш — промърмори Лютичето. — Това камъче струва колкото малка ферма.
— О, стига. — Золтан прикрепи към шапката си полученото от момичето букетче синчец. — Камъче като камъче. Бъди здрава, малката. А ние да тръгваме, ще седнем някъде при брода и ще изчакаме Бруис, Язон и другите. Трябва да пристигнат всеки момент. Странно е, че толкова дълго не се появяват. Забравих да им взема картите, по дяволите! Обзалагам се, че са седнали някъде и играят гвинт!
— Трябва да нахраним конете — каза Милва. — И да ги напоим. Да вървим към реката.
— Може и за нас да се намери някаква топла храна — добави Лютичето. — Пърсифал, разходи се из лагера и вкарай в употреба носа си. Да похапнем там, където готвят най-вкусно.
Леко се учудиха, когато видяха, че пътят към реката е преграден и под охрана. Застаналите на стража селяни поискаха по един грош за всеки кон. Милва и Золтан се вбесиха, но Гералт, който не искаше да стават скандали и да се вдига шум, ги успокои, а Лютичето даде намерените на дъното на джоба му монети.