Лютичето погледна многозначително и с надежда вещера, но Гералт извърна поглед.
— А на какво, ако не на женските магии, се дължат всичките ни настоящи проблеми? — продължаваше да вика жрецът. — Та нали не някой друг, а магьосничките предадоха кралете на остров Танед и организираха покушение срещу краля на Редания? Та нали не някой друг, а елфическата вещица от Дола на Блатхан насъсква срещу нас „катериците“? Сега виждате до какви беди ни доведе доверието в магьосничките! Толерирането на проклетите им дейности! Затварянето на очите пред техните своеволия, пред високомерието им, пред богатствата им! А кой е виновен за това? Кралете! Самонадеяните ни управници се отрекоха от боговете, отстраниха жреците, отнеха им длъжностите и местата в съветите, а омразните магьоснички обсипаха с почести и злато! И сега виждаме последствията!
— Аха! Ето какво се крие зад вампира — обади се Лютичето. — Грешиш, Регис. Тук става въпрос за политика, не за вагини.
— И за пари — добави Золтан Чивай.
— Истина ви казвам — извика жрецът, — преди да се вдигнем на борба с Нилфгард, трябва да очистим от тези отвратителни неща собствения си дом! Да изгорим тази язва с нажежено желязо! Да я изчистим с огън! Онези, които се занимават с магьосничество, не бива да остават живи!
— Няма да позволим! Тази — на кладата!
Завързаната за каруцата девойка се закикоти истерично и започна да върти очи.
— Чакай, чакай малко — отговори мълчалият до момента навъсен селянин с огромен ръст, около когото се беше събрала група от няколко безмълвни мъже и намръщени жени. — Досега чухме само викове. Всеки може да крещи, дори и гаргите. От вас, светия човек, се очаква да получим повече уважение, отколкото от някоя гарга.
— Съмнявате ли се в думите ми, старейшина Лабс? В думите на един жрец?
— В нищо не се съмнявам. — Гигантът се изплю на земята и подръпна нагоре грубите си панталони. — Това момиче е сираче и скитница, не ми е никаква. Ако се окаже, че е била в сговор с вампира, вземете я и я убийте. Но докато съм старейшина на този лагер, аз ще наказвам виновните. Ако искате да бъде наказана, първо ми покажете доказателство за вината й.
— Ще покажа! — извика жрецът и даде знак на слугите си — същите, които допреди малко нагорещяваха подковите в Огъня. — На всички ви ще покажа! На вас, Лабс, и на всички останали!
Слугите изнесоха иззад каруцата и оставиха на земята малко зацапано котле с дръжка.
— Ето го доказателството! — извика жрецът, като прекатури котлето с ритник. На земята лисна рядка течност и върху пясъка останаха парчета морков, лентички от неизвестно растение и няколко мънички костички.
— Вещицата е варила магическа отвара! Еликсир, благодарение на който да може да лети във въздуха! При своя любовник, вампира, за да общува с него и да замислят следващите си престъпления! Познавам магьосническите дела и методи, знам от какво е тази отвара! Магьосницата е варила жива котка!
Тълпата ахна от възмущение.
— Ужас — потрепери Лютичето. — Да вари живо същество? Беше ми жал за девойката, но е отишла твърде далеч…
— Затваряй си устата — изсъска Милва.
— Ето го доказателството! — извика жрецът, като извади от локвата, над която се вдигаше пара, една костица. — Това е неопровержимо доказателство! Котешка кост!
— Това е птича кост — изрече студено Золтан Чивай, присвивайки очи. — Както ми се струва, на сойка или гълъб. Девойката си е сварила супа — и това е всичко.
— Мълчи, дребосък-неверник! — избухна жрецът. — Не кощунствай, защото боговете ще те накажат чрез ръцете на набожните хора! Твърдя, че това е отвара от котка!
— От котка! Несъмнено от котка! — закрещяха наобиколилите жреца селяни. — Девойката имаше котарак! Черен котарак! Всички са го виждали! Навсякъде ходеше с нея. А къде е сега този котарак? Няма го! Значи е сварен!
— Сварила го е! Сварила го е на отвара!
— Така е! Магьосницата е сварила котарака на отвара!
— Няма нужда от друго доказателство! Вещицата — на кладата! Но първо — изтезания! Нека си признае всичко!
— Ма-а-амка му! — изкрещя Фелдмаршал Дуда.
— Жалко за котарака — обади се изведнъж на висок глас Пърсифал Шутенбах. — Хубаво зверче беше, дебеличко. Кожата му беше като антрацит, очите — като два хризоберила, мустаците — дълги, а опашката — дебела като разбойническа тояга! Като нарисуван беше котакът! Сигурно доста мишки е изтребил!
Селяните млъкнаха.
— А вие откъде знаете, господин гном? — попита някой. — Откъде знаете как изглеждаше котаракът?
Пърсифал Шутенбах се изсекна и избърса пръсти в крачола си.
— Защото седи ей там, на каруцата. Зад гърбовете ви.