— Нали това имахте предвид, уважаеми, ако не се лъжа? — попита Регис, вдигайки подковата. — Изпитание с огън? Ако да, то мисля, че божият съд се извърши и присъдата е еднозначна. Девойката е невинна. Защитниците й са невинни. И аз, представете си, също съм невинен.
— По… по… покажете си ръката — избоботи жрецът. — Дали не е изгорена…
Фелдшерът се усмихна по обичайния за него начин, без да си разтваря устните, после сложи подковата в лявата си ръка, и показа дясната, напълно здрава, първо на жреца, после, вдигайки я високо, и на всички останали. Тълпата зашумя.
— Чия е тази подкова? — попита Регис. — Нека собственикът й си я вземе.
Никой не се обади.
— Дяволска работа! — изкрещя жрецът. — Ти самият или си магьосник, или си въплъщение на дявола.
Регис хвърли подковата на земята и се извърна.
— Тогава извършете екзорсизъм върху мен — каза той студено. — Заповядайте. Но божият съд вече се извърши. А аз съм чувал, че оспорването на резултата от ордалий е ерес.
— Умри, пропадни вдън земя! — изкрещя жрецът, размахвайки пред носа на фелдшера амулет, докато правеше кабалистични жестове с другата си ръка. — Върни се в бездната на пъкъла, дяволе! Нека земята под теб се разтвори…
— Достатъчно! — извика разярено Золтан. — Хей, хора! Господин старейшина Лабс! Смятате ли да продължавате да гледате това безобразие? Смятате ли…
Гласът на джуджето беше заглушен от див крясък.
— Нилфга-а-ард!
— Конници от запад! Конници! Нилфгард напада! Който може, да се спасява!
Лагерът мигновено беше обхванат от паника. Селяните започнаха да скачат от фургоните и да излизат от палатките, като се сблъскваха помежду си и падаха на земята. Всеобщият им рев се понесе към небесата.
— Конете ни! — извика Милва, проправяйки си път с юмруци и ритници. — Конете ни, вещерю! След мен, бързо!
— Гералт! — извика Лютичето. — Помощ!
Тълпата ги раздели, разкъса групата им, мигновено отнесе Милва със себе си. Гералт, хванал Лютичето за яката, не позволи да го повлекат, защото навреме се вкопчи в каруцата, на която беше завързана обвинената в магьосничество девойка. Но каруцата изведнъж се разтресе и се отмести от мястото си, а вещерът и поетът се строполиха на земята. Девойката започна да мята глава и да се смее истерично. С отдалечаването на каруцата смехът утихна и се изгуби сред всеобщия рев.
— Ще ни стъпчат! — изкрещя лежащият на земята трубадур. — Ще ни смажат! Помо-о-ощ!
— Ма-а-амка му! — изкрещя отнякъде Фелдмаршал Дуда.
Гералт вдигна глава, изплю пясъка от устата си и видя страшно смешна сцена.
Към всеобщата паника не се бяха присъединили само четири личности, една от които — не по своя воля. Това беше жрецът, който беше хванат с желязна хватка за шията от старейшината Хектор Лабс. Двамата други бяха Золтан и Пърсифал. Пърсифал с бързо движение скъса отзад дрехата на жреца, а въоръженото с клещи джудже измъкна от огъня една нагорещена подкова и я пусна в панталоните на светия мъж. Освободеният от хватката на Лабс жрец се понесе като комета с димяща опашка, а викът му потъна в рева на тълпата. Гералт видя как старейшината, гномът и джуджето понечиха да се поздравят с удачния ордалий, когато върху тях връхлетя поредната вълна от панически бягащата тълпа. Всичко потъна в кълба от прах, вещерът не виждаше нищо, а и нямаше време да гледа — той се занимаваше с Лютичето, който сега беше повален от блъснала се в него свиня. Когато Гералт се наведе, за да вдигне поета, върху гърба му се стовари ритлата на минаващата покрай тях каруца. Тежестта го притисна към земята, и преди да успее да отхвърли от себе си ритлата, по нея се изтърколиха поне петнайсет души. Когато най-накрая успя да се освободи, наблизо с грохот и трясък се преобърна друга каруца, от която върху вещера се стовариха три чувала брашно, струващо по крона за фунт. Чувалите се скъсаха и светът потъна в бял облак.
— Ставай, Гералт! — крещеше трубадурът. — Ставай, по дяволите!
— Не мога — простена заслепеният от скъпоценното брашно вещер, хванал се за пронизаното от болка коляно. — Спасявай се, Лютиче…
— Няма да те изоставя!
От западната страна на лагера долитаха ужасни викове, примесени със звънтенето на подковани копита и цвиленето на коне. Ревът и грохотът изведнъж се усилиха и към тях се прибави грохотът на желязо, удрящо се в желязо.
— Битка! — извика поетът. — Те се бият!
— Кой? С кого? — С резки движения Гералт се опитваше да изчисти лицето си от брашното и плявата. Наблизо нещо гореше, обхванаха ги горещина и кълба от лютящ дим. Тропотът на копита се усили, земята затрепери. Първото, което видя в облаците от прах, бяха краката на десетки носещи се в галоп коне. Навсякъде наоколо. Той превъзмогна болката.