— Под каруцата! Скрий се под каруцата, Лютиче, защото ще ни стъпчат!
— Не мърдай… — простена притиснатият към земята поет. — Лежи… Казват, че никой кон не би настъпил лежащ човек…
— Не съм сигурен, че всички коне са слушали за това — въздъхна Гералт. — Под каруцата! Бързо!
В този момент един от конете, който не беше чувал това човешко поверие, го ритна отстрани в главата. Пред очите на вещера избухнаха в червено и златисто всички съзвездия на небосвода, а малко след това непрогледен мрак покри земята и небето.
Плъховете наскачаха, разбудени от протяжен вик, прераснал в многократно ехо по стените на пещерата. Асе и Реф се хванаха за мечовете, Искра заруга гласно, защото си удари главата в един скален издатък.
— Какво има? — извика Кайли. — Какво стана?
В пещерата цареше мрак, макар и навън да грееше слънце — Плъховете си отспиваха за нощта, прекарана на седлата, в опит да избягат от преследвачите си. Гиселхер пъхна факлата в жарта, разпали я, вдигна я и се приближи до мястото, където спяха Цири и Мистле — както винаги отдалечени от останалите. Цири седеше с наведена глава, а Мистле я беше прегърнала.
Гиселхер вдигна факлата по-нависоко. Приближиха се и останалите. Мистле покри с кожата голите рамене на Цири.
— Чуй ме, Мистле — изрече сериозно главатарят на Плъховете. — Никога не се намесвам в това, което вие двете правите в леглото си. Никога не съм ви направил неприятна или подигравателна забележка. Винаги съм се старал да гледам в друга посока и да се правя, че нищо не съм видял. Това си е ваша работа и не засяга никой друг, докато се върши дискретно и тихо. Но сега малко прекалихте.
— Не ставай глупав! — избухна Мистле. — Да не си мислеше, че… Момичето крещеше насън! Сънуваше кошмар!
— Не ми викай. Фалка?
Цири кимна.
— Толкова страшен ли беше този сън? Какво сънува?
— Остави я на мира!
— Млъквай, Мистле. Фалка?
— Един човек, когото някога познавах — изрече с усилие Цири — беше премазан от коне. Копита… Чувствах как ме мачкат… Усещах болката му… Главата и коляното… Все още ме болят. Извинявайте. Събудих ви.
— Не се извинявай. — Гиселхер погледна към стиснатите устни на Мистле. — Ние трябва да ти се извиним. А сънят? Нещо, което може да се присъни на всеки. На всеки.
Цири затвори очи. Не беше сигурна, че Гиселхер е прав.
Дойде на себе си от нечий ритник.
Лежеше, облегнал глава на колелото на преобърната каруца, до него се беше превил Лютичето. Оказа се, че го е изритал войник със стегнат кафтан и кръгъл шлем. До него стоеше друг войник. И двамата държаха за юздите коне, окичени с арбалети и щитове.
— Тия мелничари ли са, по дяволите?
Вторият войник сви рамене. Гералт видя, че Лютичето не откъсва поглед от щитовете. Самият той също отдавна беше забелязал лилиите върху тях. Гербът на кралство Темерия. Същите знаци носеха и другите конни стрелци, които гъмжаха наоколо. Повечето се занимаваха с хващане на конете и с ограбване на труповете, които бяха облечени предимно с нилфгардски черни наметала.
Лагерът си оставаше димяща руина след щурма, но вече започваха да се появяват селяни, които бяха оцелели и не бяха избягали твърде далече. Конните стрелци с темерийските лилии ги събираха накуп, подвикваха им.
Милва, Золтан, Пърсифал и Регис не се виждаха никъде.
Наблизо седеше героят от неотдавнашния процес срещу магията, черният котарак, и гледаше равнодушно към Гералт със зелените си очи. Вещерът леко се учуди — обикновено котките не понасяха присъствието му. Но нямаше време да размишлява над странното явление, защото един от войниците го побутна с дръжката на копието си.
— Ставайте, и двамата! А, белокосият има меч!
— Хвърли оръжието! — извика другият, правейки знак на останалите. — Мечът на земята, по-бързо, че ще те пробода!
Гералт изпълни нареждането. Главата му кънтеше.
— Какви сте вие?
— Пътници — каза Лютичето.
— Да бе — изсумтя войникът. — Пътувате към къщи? Избягали сте изпод знамената и сте хвърлили отличителните цветове? В този лагер има много такива пътници, които са се изплашили от Нилфгард и на които не им се е усладил войнишкият хляб! Има и наши стари познати! От нашата войска!
— Тези пътници сега ги очаква друг път — добави вторият войник. — Кратък! Нагоре, към клоните!
— Ние не сме дезертьори! — извика поетът.
То ще се види какви сте. Началството ще разгледа въпроса.
От кръга конни стрелци се отдели малък отряд лека кавалерия, предвождан от няколко тежковъоръжени войници с ризници и пищни украси от пера върху шлемовете.