Лютичето се вгледа в рицарите, отръска се от брашното и приведе в ред дрехите си, после си плю на дланите и приглади разрошените си коси.
— Ти, Гералт, мълчи — предупреди той. — Аз ще водя преговорите. Това са темерийски рицари. Разбили са нилфгардците. Няма да ни направят нищо. Знам как да разговарям с такива. Трябва да им се покаже, че си нямат работа с кой да е, а с равни на тях.
— Лютиче, умолявам те…
— Не се притеснявай, всичко ще бъде наред. Потрошил съм си ченето от разговори с рицари и дворяни, половината Темерия ме познава. Хей, направете път, слуги, разпръснете се! Трябва да говоря с господарите ви!
Войниците се спогледаха объркано, но отдръпнаха копията си и отстъпиха. Лютичето и Гералт тръгнаха към рицарите. Поетът крачеше гордо, с надуто изражение, което не си пасваше особено с раздрания му, омазан с брашно кафтан.
— Стой! — извика му един от войниците с ризниците. — Нито крачка повече! Какви сте вие?
— А на кого трябва да отговоря? — Лютичето сложи ръце на хълбоците си. — И защо? Кои сте вие, че задържате невинните пътници?
— Тук не задаваш въпросите ти, дрипльо! А отговаряш на тях!
Трубадурът наведе глава настрани и погледна към гербовете, украсяващи щитовете и туниките на рицарите.
— Три червени сърца върху златисто поле — отбеляза той. — Следователно вие сте Аубри. Отгоре на щита има тризъбец, значи сте първородният син на Анзелм Аубри. Познавам добре баща ви, господин рицарю. А вие, господин кресльо, какво имате върху сребърния си щит? Черен стълб между главите на грифони? Гербът на рода Папеброкови, ако не греша, а аз рядко греша в тези неща. Стълбът, както се говори, отразява присъщата за този род липса на надареност.
— Престани, по дяволите! — изстена Гералт.
— Аз съм знаменитият поет Лютичето! — изпъчи се бардът, без да му обърне никакво внимание. — Сигурно сте чули за мен? Така че ме отведете при командира си, защото съм свикнал да разговарям с равни на мен!
Рицарите не реагираха, но израженията на лицата им ставаха все по-неприятни, а металическите им ръкавици стискаха все по-силно юздите. Лютичето явно не забелязваше това.
— Е, какво има? — попита гръмко той. — Какво сте се опулили, рицари? Да, на вас ви говоря, господин Черен стълб! Какво ми правите физиономии? Да не ви е казал някой, че ако смръщите поглед и си издадете напред долната челюст, ще изглеждате по-мъжествено, достойно и страшно? Излъгал ви е. Изглеждате така, сякаш от една седмица не сте имали възможността да ходите по нужда!
— Хванете ги! — изрева първородният син на Анзелм Аубри, притежателят на щита с трите сърца. Черния стълб от рода на Папеброкови заби шпори в коня си.
— Хванете ги! Вържете негодниците!
Вървяха подир конете. Вторите краища на въжетата, с които бяха завързани ръцете им, бяха закрепени за седлата. Постоянно им се налагаше да тичат, защото конниците не жалеха нито конете си, нито пленниците. Лютичето два пъти падаше и по няколко минути се влачеше по корем, крещейки сърцераздирателно. Вдигаха го на крака и безмилостно го подкарваха с удари с дръжката на копието. И продължаваха напред. Прахта беше слепила сълзящите им очи, задушаваше ги и израняваше лигавиците на носовете им. Жаждата беше пресушила гърлата им.
Едно нещо беше утешително — пътят, по който ги водеха, вървеше на юг. Така че най-накрая Гералт се движеше в желаната посока, при това — доста бързо. Обаче това не го радваше, защото си беше представял пътешествието по съвсем друг начин.
Пътуването бе към своя край, когато Лютичето вече беше пресипнал от богохулства, примесени с молби за милост, а болките в лакътя и коляното на Гералт се бяха превърнали в истинско изтезание, толкова мъчително, че вещерът се замисляше за предприемането на радикални, макар и отчаяни действия.
Достигнаха до армейски лагер, разположен около разрушена, наполовина изпепелена крепост. Зад наредената в кръг стража, коневръзите и димящите лагерни огньове, стояха украсените със знамена палатки на рицарите, заобикалящи обширен и оживен мегдан зад разрушена и обгорена ограда. Мегданът се оказа крайната точка на принудителната им екскурзия.
Когато видяха коритото за водопой на конете, Гералт и Лютичето опънаха въжетата. Конниците отначало нямаха намерение да им позволят да се напият, но синът на Анзелм Аубри явно си спомни за мнимото познанство на Лютичето с родителя му и ги пусна. Те се втурнаха между конете, напиха се и наплискаха лицата си с вързаните си ръце. Рязко дръпване на въжетата ги върна към реалността.
— Кого сте довлекли пак? — попита висок и слаб рицар с емайлирани, богато позлатени доспехи, ритмично почукващ с боздугана си по орнаментирания щит. — Само не казвайте, че това са поредните шпиони.