— Шпиони или дезертьори — потвърди синът на Анзелм Аубри. — Хванахме ги в лагера при Хотла, където разгромихме нилфгардския разезд. Несъмнено подозрителни типове!
Рицарят с позлатените доспехи изсумтя, после погледна внимателно Лютичето и младото му, но сурово лице изведнъж грейна в усмивка.
— Глупости! Развържете ги.
— Но това са нилфгардски шпиони! — заинати се Черния стълб от рода Папеброкови. — Особено ето този дрипльо — лае като селски пес. Разправя, че бил поет, мошеникът!
— Не е излъгал — усмихна се рицарят с позлатените доспехи. — Това е бардът Лютичето. Познавам го. Освободете го. Другия — също.
— Сигурен ли сте, господин графе?
— Това беше заповед, рицарю Папеброк.
— Не очакваше, че и аз може да съм от полза, нали? — промърмори Лютичето на Гералт, докато разтриваше изтръпналите си китки. — Е, сега вече знаеш. Славата ми ме изпреварва, всички ме познават и ме уважават.
Гералт се въздържа от коментари, зает с масажирането на собствените си китки, коляното и лакътя.
— Моля да извините усърдието на тези младоци — каза рицарят, когото бяха нарекли граф. — Постоянно им се привиждат нилфгардски шпиони. Всеки наш разезд води няколко типа, които са им се сторили подозрителни. Тоест такива, които се открояват с нещо сред спасяващата се с бягство тълпа. А вие, господин Лютиче, се откроявате особено много. Как се озовахте при Хотла, сред бежанците?
— Пътувах от Дилинген към Марибор — излъга гладко поетът, — когато попаднахме в този ад, заедно с моя… колега по перо. Сигурно го знаете. Казва се… Гиралдус.
— Разбира се, че го знам, чел съм го — похвали се рицарят. — За мен е чест, господин Гиралдус. Аз съм Даниел Ечевери, граф на Гарамоне. Маестро Лютиче, много неща се промениха от времето, когато пеехте в двора на крал Фолтест.
— Несъмнено.
— Кой би помислил — намръщи се графът, — че ще се стигне до това. Верден се е предал на Емхир, Бруге на практика вече е превзет, Соден е в пламъци… А ние отстъпваме, непрекъснато отстъпваме… Моля за извинение, исках да кажа: извършваме тактическа маневра. Нилфгард опожарява и граби всичко наоколо, вече е стигнал почти до Ина, съвсем малко остана да обсади крепостите Майен и Разван, а темерийската армия не спира да извършва тази маневра…
— Когато при Хотла видях лилията на щитовете ви — каза Лютичето, — мислех, че това е вече офанзива.
— Контраудар — поправи го Даниел Ечевери. — И разузнаване с бой. Прекосихме Ина, разбихме няколко нилфгардски разезда и няколко отряда Scoia’tael, които опожаряваха наоколо. Виждате какво се е случило с крепостта Армерия, която ни се удаде да отвоюваме. А фортовете в Каркано и Видорт са изпепелени до основи… Целият юг е в кръв, огън и дим… Ох, само ви отегчавам. Вие много добре знаете какво става в Бруге и Соден, нали ви се е наложило да пътувате оттам дотук с бежанците. А моите смелчаци са ви взели за шпиони! Още веднъж приемете извиненията ми. И ви каня на обяд. Някои дворяни и офицери ще се радват да се запознаят с вас, господа поети.
— Това е истинска чест за нас, господин графе — поклони се сковано Гералт. — Но времето си лети. Чака ни път.
— Моля, не се притеснявайте — усмихна се Даниел Ечевери. — Обикновен скромен войнишки обяд. Еленско месо, леща, чига, трюфели…
— Много нетактично би било да откажем. — Лютичето преглътна и изгледа вещера многозначително. — Ще дойдем незабавно, господин графе. Вашата палатка не е ли тази разкошната, със синьо-златистите цветове?
— Не. Това е палатката на главнокомандващия. Лазурът и златото са цветовете на неговата родина.
— Как така? — учуди се Лютичето. — Сигурен бях, че това е армията на Темерия. И че вие командвате тук.
— Ние сме отделно подразделение на армията на Темерия. Аз съм офицер за свръзка на крал Фолтест, тук служат много темерийски дворяни със своите отряди, които, за да има ред, имат лилии на щитовете си. Но ядрото на корпуса е съставено от поданици на друго кралство. Виждате ли знамето пред палатката?
— Лъвове. — Гералт се спря на място. — Златни лъвове върху синьо поле. Това е… Това е гербът на…
— Цинтра — потвърди графът. — Това са емигранти от кралство Цинтра, понастоящем окупирано от Нилфгард. Командва ги маршал Висегерд.
Гералт се извърна с намерението да съобщи на графа, че заради спешни дела все пак ще е принуден да се откаже от еленското месо, чигата и трюфелите. Но не успя. Към тях се приближаваше група, начело на която вървеше едър, много пълен рицар с прошарени коси, със синьо наметало и златна верига върху доспехите.