Бригадата изпълняваше изброените по-горе задачи с голяма самоотверженост.
Милва не успя да притича до конете и да ги хване. Стана свидетел на кражбата им, но безпомощен свидетел. Отначало я обкръжи обезумялата, паникьосана тълпа, после пътят й беше пресечен от носещи се с бясна скорост каруци, после затъна в стадо нестригани и блеещи овце, през което трябваше да си пробива път като през снежни преспи. После, вече при Хотла, само скокът в крайбрежната блатна тръстика я спаси от мечовете на нилфгардците, безмилостно съсичащи събралите се при реката бежанци, без да щадят нито жените, нито децата. Милва се хвърли в реката и премина до другия бряг, като ту вървеше, ту плуваше по гръб между носените от течението трупове.
И после се впусна в преследване. Беше запомнила в каква посока са избягали селяните, които бяха откраднали Плотка, Пегас, дорестия кон и нейния собствен вран жребец. А на седлото на врания кон беше безценният й лък. „Какво да се прави — мислеше си тя, като шляпаше с пълните си с вода ботуши, — останалите засега ще трябва да се оправят сами. Аз трябва да намеря коня и лъка си, мамка му!“
Първо си върна Пегас. Скопецът на поета не обръщаше внимание на ръгащите го в хълбоците сламени цървули, не реагираше на непрекъснатите ругатни на неумелия му ездач и изобщо нямаше намерение да преминава в галоп, а вървеше през брезовата гора сънливо, мързеливо и бавно. Човекът беше изостанал доста от останалите конекрадци. Когато чу и видя зад гърба си Милва, без много да му мисли, скочи от коня и избяга в гъсталака, като придържаше панталона си с две ръце. Милва се отказа да го преследва, превъзмогвайки желанието си да набие крадеца както трябва. Скочи върху седлото, толкова рязко, че струните на закачената за седлото лютня издрънчаха. Тъй като познаваше добре коня, лесно го накара да премине в галоп. По-точно в тежкото топуркане, което Пегас смяташе за галоп.
Но дори този псевдогалоп беше достатъчен, защото конекрадците не успяваха да се движат бързо заради поредния нестандартен кон — своенравната Плотка на вещера, дорестата кобила, която раздразненият от фасоните й Гералт постоянно обещаваше да смени за друг кон, за магаре, муле или дори коза. Милва догони крадците в момента, в който разярената от неумелото използване на поводите Плотка беше повалила ездача си на земята, а останалите селяни, скочили от седлата, се опитваха да успокоят разбеснялата се кобила. Те бяха толкова заети с това, че забелязаха Милва едва когато тя връхлетя върху тях с Пегас и удари единия с юмрук по лицето, като по този начин счупи носа му. Докато той падаше, виейки и призовавайки за божията помощ, тя го позна. Това беше Цървула. Селянинът, на когото явно не му вървеше с хората. И особено с Милва.
Уви, Милва също я напусна късметът. По-точно казано, виновен беше не късметът, а собствената й дързост и потвърдената от практиката увереност, че може да пребие както си иска които си иска двама селяни. Но когато скочи от седлото, неочаквано получи юмрук в окото, и неясно как се озова на земята. Веднага измъкна ножа си, готова да разпори червата на нападателя си, но получи удар с дебела тояга по главата, и то такъв удар, че тоягата се строши, пълнейки очите й с прах и късчета кора. Зашеметена и заслепена, тя все пак успя да се вкопчи в коляното на продължаващия да я налага здравата селянин, а той изведнъж изкрещя и падна. Вторият също изрева и се хвана за главата с двете си ръце. Мила потърка очите си и видя, че той се опитва да се предпази от сипещите се върху него удари с бич, нанасяни от конник, яхнал дорест жребец. Тя скочи и със замах изрита падналия конекрадец по шията. Конекрадецът захриптя, ритна с крака и се разкрачи, а Милва веднага се възползва от това, влагайки в прецизно премерения си ритник целия си гняв. Селянинът се сви на кълбо, притисна с ръце чатала си и така започна да вие, че от брезите се посипаха листа.
През това време собственикът на сивия жребец се разправи с другия селянин и с Цървула с разбития нос, като ги прогони в гората с удари на бича. Обърна се, за да наложи с камшика и виещия конекрадец, но удържа жребеца си. Защото Милва вече беше успяла да хване с едната си ръка врания си жребец, а с другата държеше лъка си със сложена на тетивата стрела. Тетивата беше опъната наполовина, но върхът на стрелата беше насочен право в гърдите на конника.