Известно време ездачът и девойката се гледаха. После конникът с бавно движение измъкна от колана си стрела с дълги пера и я хвърли в краката на Милва.
— Знаех си — изрече той спокойно, — че ще имам възможност да ти върна стрелата, елфке.
— Не съм елфка, нилфгардецо.
— А аз не съм нилфгардец. Свали лъка си най-накрая. Ако исках да ти навредя, щеше да е достатъчно да остана да гледам как се разправят с теб.
— И без да ми казваш, знам що за тип си и какво искаш от мен — процеди тя през зъби. — Но благодаря, че ме спаси. И за стрелата. И за оня негодник, когото не уцелих добре там, на поляната.
Превитият надве конекрадец, получил ритник в слабините, се давеше в риданията си, притиснал глава в листака. Ездачът не го погледна. Гледаше Милва.
— Хвани конете — каза той. — Трябва по-бързо да се махнем от реката — армията пречиства бреговете от двете й страни.
— Ние? — намръщи се тя, сваляйки лъка. — Заедно? А откога сме близки с теб? Или приятели?
— Ще ти обясня. — Той обърна коня си и хвана юздите на дорестия жребец. — Ако ми дадеш време за това.
— Точно с време не разполагам. Вещерът и останалите…
— Знам. Но няма да можем да ги спасим, ако допуснем да ни убият или да ни пленят. Хвани конете — и към гъсталака. Побързай.
„Казва се Кахир — спомни си Милва, хвърляйки поглед към странния си другар, с когото й се налагаше да се крие зад едно паднало дърво. — Странен нилфгардец, който разправя, че не е нилфгардец. Кахир.“
— Мислехме, че са те убили — промърмори тя. — Дорестият жребец дотича при нас без ездач…
— Имах малко приключение — отговори той сухо. — С трима разбойници, космати като върколаци. Нападнаха ме от засада. Конят избяга. Разбойниците не успяха. Те бяха без коне. Преди да успея да намеря какво да яздя, бях изостанал доста от вас. Настигнах ви чак тази сутрин. При самия лагер. Прекосих реката надолу по течението и чаках на този бряг. Знаех, че ще тръгнете на изток.
Един от скритите в елшака коне изпръхтя и тропна с копито. Смрачаваше се. Комарите нагло жужаха край ушите им.
— В гората е тихо — каза Кахир. — Армията се е оттеглила. Битката е свършила.
— Искаш да кажеш — клането.
— Нашата кавалерия… — Той се сепна, изкашля се. — Императорската конница нападна лагера, и в този момент от юг нахлуха вашите. Изглежда, темерийци.
— Ако битката е свършила, трябва да се върна. Да намеря вещера, Лютичето и останалите.
— По-разумно е да дочакаме да падне нощта.
— Някак страшно е тук — каза тя тихо, стиснала лъка. — Мрачно мочурище, направо тръпки ме побиват. Уж е тихо, а все нещо шумоли в храстите… Вещерът казваше, че гулите все ги тегли към полесраженията… А селяните говореха за вомпир…
— Не си сама тук — отвърна той шепнешком. — Когато човек е сам, е по-страшно.
— Аха! — Тя разбра какво има предвид той. — Ти нали почти две седмици вървеше подире ни, абсолютно сам. Мъкнеш се след нас, а наоколо — само твои… Макар и да казваш, че не си нилфгардец, все пак са твои. Дяволите да ме вземат, ако разбирам… Вместо да се присъединиш към своите, се мъкнеш след вещера. Защо?
— Това е дълга история.
Когато високият Scoia’tael се наведе над него, здраво завързаният Струйкен замижа от страх. Говореше се, че не съществуват грозни елфи, че всичките са красиви като един, че такива се раждат. Може би легендарният командир на „катериците“ също се беше родил красив. Но сега, когато лицето му беше пресечено от ужасен белег, обезобразил челото, веждата, носа и бузата, от присъщата за елфите красота не беше останало нищо.
Елфът с издълбаното лице приседна на лежащия наблизо дънер.
— Аз съм Инсенгрин Фаоилтиарна — каза той, навеждайки се отново над пленника. — От четири години се боря срещу хората, от три години командвам ударна група. Погребах загинали в битките брат, четирима братовчеди и повече от четирийсет братя по оръжие. Смятам вашия император за свой съюзник и неведнъж съм доказвал това, като съм предавал сведения на разузнавателните ви служби, помагал съм на вашите агенти и резиденти, ликвидирал съм посочени от вас хора.
Фаоилтиарна млъкна и даде знак с облечената си в ръкавица длан. Застаналият наблизо Scoia’tael вдигна от земята мех от брезова кора. От меха се носеше сладък аромат.
— Смятах и продължавам да смятам Нилфгард за съюзник — повтори елфът. — Затова отначало не повярвах, когато един мой информатор ме предупреди, че ми подготвят засада. Че ще получа указания да се срещна насаме с нилфгардски емисар, а когато пристигна, ще ме заловят. Не повярвах на собствените си уши, но понеже съм си предпазлив по природа, дойдох по-рано, и при това не сам. Ако знаеш какво беше учудването ми и разочарованието ми, когато се оказа, че на тайната среща вместо емисаря са дошли шестима бандити, снабдени с рибарска мрежа, въжета, кожен ремък със запушалка за устата и кафтан с ремъци за пристягане. Екипировка, обикновено използвана от разузнаването ви при похищения. Нилфгардското разузнаване искаше да хване мен, Фаоилтиарна, жив, да ме отведе някъде със запушена уста, завързан до уши в усмирителен кафтан. Загадъчна работа, бих казал. Изискваща обяснения. Радвам се, че поне един от разбойниците, несъмнено техният началник, позволи да бъде хванат жив и ще може да ми даде необходимите обяснения.