Струйкен стисна зъби и се извърна, за да не гледа обезобразеното лице на елфа. Предпочиташе да гледа в меха от брезова кора, около който бръмчаха две оси.
— А сега ще си поговорим, господин похитител — продължи Фаоилтиарна, като изтри с кърпичка изпотения си врат. — За улесняване на разговора ще ти обясня някои подробности. В този мех има кленов сироп. Ако разговорът ни не протече в духа на взаимно разбиране и дълбока откровеност, ще ти намажем обилно главата със сироп. Особено ще наблегнем на очите и ушите. После ще те сложим върху мравуняка, точно този, по който тичат симпатични и работливи насекоми. Ще добавя, че този метод вече свърши работа при няколко Dh’oine и an’givare, които показаха повече упорство и по-малко искреност.
— Аз съм на императорска служба — извика пребледнелият шпионин. — Аз съм офицер от императорските специални служби, подчинен съм на господин Ватие де Ридо, виконт Еидон! Казвам се Ян Струйкен! Протестирам…
— По фатално стечение на обстоятелствата — прекъсна го елфът, — тукашните мравки, обожаващи кленовия сироп, никога не са чували за господин Ридо. Да започваме. Няма да питам кой е издал заповедта да бъда похитен, защото това е ясно. Първият ми въпрос е: къде трябваше да ме отведете?
Нилфгардският шпионин започна да се дърпа във въжетата, тръсна глава, защото му се стори, че мравките вече пълзят по бузите му. Обаче мълчеше.
— Какво да се прави — прекъсна тишината Фаоилтиарна и даде знак на елфа с меха. — Намажи го.
— Във Верден, в замъка Настрог! — извика Струйкен. — По заповед на господин де Ридо.
— Благодаря. И какво ме очакваше в Настрог?
— Следствие…
— За какво смятаха да ме разпитват?
— За събитията на Танед! Моля ви, развържете ме! Всичко ще ви кажа!
— Разбира се, че ще си кажеш — въздъхна елфът и се протегна. — Още повече, че началото вече е положено, а в такива работи началото е най-трудно. Продължавай.
— Имах заповед да узная от вас къде се крият Вилгефорц и Риенс! И Кахир Мавр Дифрин, синът на Кеалах!
— Забавно. Правят ми капан, за да ме питат за Вилгефорц и Риенс? И какво мога да кажа за тях? Какво може да ме свързва с тях? А с Кахир е още по-забавно. Нали ви го изпратих, както пожелахте? Завързан? Нима пратката не стигна до вас?
— Отрядът, изпратен на мястото на срещата, беше унищожен… Кахир го нямаше сред убитите…
— Аха. И у господин де Ридо възникнаха подозрения? Но вместо да изпрати при нас поредния емисар и да поиска обяснения, той веднага ми устройва засада. Нарежда да ме отведете в Настрог и да ме разпитате. За събитията на Танед.
Шпионинът мълчеше.
— Не ме ли разбра? — Елфът наведе страховитото си лице към него. — Това беше въпрос. Та каква е работата?
— Не знам… Това не го знам, заклевам се…
Фаоилтиарна махна с ръка. Струйкен ревеше, дърпаше се, кълнеше се във Великото слънце, уверяваше в своята невинност, плачеше, мяташе глава и плюеше сиропа, който покриваше лицето му в плътен слой. И едва когато четирима Scoia’tael го помъкнаха към мравуняка, той реши да заговори. Макар че последствията можеха да са много по-страшни от мравките.
— Господине… Ако някой узнае за това, съм мъртъв… Но ще ви призная… Видях тайните заповеди. Подслушах. Ще ви кажа всичко…
— Това е ясно — кимна елфът. — Рекордът в мравуняка от час и четирийсет минути принадлежи на някакъв офицер от специалните служби на крал Демавенд. Но в края на краищата и той се е разприказвал. Е, започвай. Бързо, сбито и конкретно.
— Императорът е сигурен, че на Танед са го предали. Предателят е Вилгефорц от Рогевеен, магьосник. И негов помощник на име Риенс. Но преди всичко — Кахир Мавр Дифрин аеп Кеалах. Ватие… Господин Ватие не е сигурен дали и вие нямате пръст в тази работа, пък макар и неволно… Затова нареди да ви хванем и без излишен шум да ви закараме в Настрог… Господин Фаоилтиарна, аз работя двайсет и пет години в разузнаването. Ватие де Ридо е третият ми началник…