Вятърът ни помагаше. Акостирахме на запад от Хирундум, скрихме се в горите. Кахир се опитваше да си свали превръзката, крещеше нещо за обезумяла девойка, за зелени очи, за Лъвчето от Цинтра, за вещер, избил отряда му, за Кулата на Чайката и за магьосник, летящ като птица. Искаше кон, заповядваше ни да тръгнем към острова, позовавайки се на императорските заповеди. В дадената ситуация бях принуден да призная това за бълнуване на безумец. В Аедирн, както знаехме, се водеше война, и смятах за по-важно колкото се може по-бързо да възстановя оределия си отряд и да възобновя борбата си с Dh’oine.
Кахир все още беше с нас, когато в един от тайниците ни за кореспонденция намерих вашата секретна заповед. Бях изумен. Кахир явно не беше изпълнил мисията си, но нямаше никакви признаци, че е предател. Впрочем, не умувах много, а реших, че това си е ваша работа и вие ще си се оправяте с нея. Когато завързваха Кахир, той беше спокоен и покорен, и не се съпротивляваше. Наредих да го сложат в дървен ковчег и с помощта на един мой познат хевкар да го доставят на посоченото в писмото място. Признавам си, нямах намерение да отслабвам отряда си и да им давам ескорт. Не знам кой е избил хората ви на мястото на срещата. А само аз знаех къде е това място. Така че ако не ви харесва версията за напълно случайната гибел на подразделението ви, търсете предателя сред вас, защото освен мен само вие знаехте времето и мястото.
Фаоилтиарна се изправи.
— Това е. Всичко, което казах, е истина. Не бих казал нищо повече дори в килиите за изтезания в Настрог. Лъжите и измислиците, с които може би щях да се опитам да удовлетворя следователя и палачите, по-скоро щяха да ви навредят, отколкото да ви помогнат. Не знам нищо повече. Не знам къде се намират Вилгефорц и Риенс. Не знам дали основателно ги подозирате в предателство. Заявявам също, че не знам нищо за принцесата от Цинтра, нито за истинската, нито за фалшивата. Казах всичко, което знам. Разчитам, че нито господин де Ридо, нито Стефан Скелен няма да пожелаят да ми устройват повече капани. Dh’oine от доста отдавна се опитват да ме хванат или да ме убият, затова се придържам към правилото винаги да избивам всички участници в засадите. В бъдеще няма да си изяснявам дали случайно си нямам работа с подчинени на Ватие или Скелен. Няма да имам нито време, нито желание за подобни разследвания. Достатъчно ясно ли се изразявам?
Струйкен кимна и преглътна слюнката си.
— Тогава вземи коня си, шпионино, и се махай от моите гори.
— Значи в този ковчег те караха към палача ти — промърмори Милва. — Сега започвам да разбирам, макар и не всичко. Защо вместо да се скриеш някъде, се мъкнеш подир вещера? Той е адски озлобен към теб… Два пъти ти подари живота…
— Три пъти.
— На два пъти съм ставала свидетел. Макар и да не си строшил ти костите му на Танед, както си мислех отначало, не знам дали си струва отново да попадаш в обсега на меча му. Нищичко не разбирам от вашите разпри, но ти ме спаси и очите ти са някак добри… Затова ти казвам накратко, Кахир — когато вещерът си спомня за онези, които са отмъкнали неговата Цири в Нилфгард, така скърца със зъби, че летят искри. Ако в такъв момент плюнеш към него, плюнката ще се изпари.
— Цири — повтори той. — Красиво я нарича.
— Ти не го ли знаеше?
— Не. Пред мен винаги са я наричали или Цирила, или Лъвчето от Цинтра… А когато беше с мен… Защото някога беше с мен… Тя не изрече нито дума. Макар че й спасих живота.
— Проклета да съм, ако мога да се ориентирам във всичко това — поклати глава тя. — Сложни са съдбите ви, Кахир, преплетени и заплетени. Тези неща не са за моята глава.
— А ти как се казваш? — попита я той изведнъж.
— Милва… Мария Баринг. Но ми казвай Милва.
— Вещерът не отива където трябва, Милва — каза той след малко. — Цири не е в Нилфгард. Не са я отвели в Нилфгард. Ако изобщо са я отвели някъде.
— Как така?
— Това е дълга история.
— Велико слънце! — Фрингила, застанала на прага, беше навела глава и разглеждаше смаяно приятелката си. — Какво си направила с косата си, Асире?
— Измих я — отговори сухо Асире вар Анахид. — И си направих прическа. Моля, влез, седни. Слез от креслото, Мелин. Къш!
Магьосницата седна на мястото, освободено с явно нежелание от черния котарак. Тя не спираше да разглежда новата прическа на приятелката си.
— Престани да ме зяпаш. — Асире докосна с длан пухкавите и лъщящи къдрици. — Освен това взех пример от теб.
— Мен винаги са ме смятали за чудачка и бунтарка — засмя се Фрингила Виго. — Но когато теб те видят на тържество или в императорския двор…