— Регис… — Стрелкинята сдържа вика си, усещайки миризмата на пелин, босилек, кориандър и анасон. — Регис? Ти ли си?
— Аз съм. — Фелдшерът се появи безшумно от мрака. — Безпокоях се за теб. Не си сама, както виждам.
— Да, добре виждаш. — Милва пусна рамото на Кахир, който вече беше започнал да вади меча си. — Не съм сама и той вече не е сам. Но това е дълга история, както казват някои хора. Регис, какво стана с вещера? С Лютичето? С останалите? Знаеш ли нещо?
— Знам. Имате ли коне?
— Да. Скрити са сред върбите.
— Значи тръгваме на юг, по течението на Хотла. Незабавно. До полунощ трябва да сме при Армерия.
— Какво става с вещера и поета? Живи ли са?
— Живи са. Но си имат неприятности.
— Какви?
— Това е дълга история.
Лютичето изстена, опитвайки се да се обърне и да се нагласи поне мъничко по-удобно. Обаче това беше задача, невъзможна за някой, лежащ в купчина трески и стърготини и завързан с въжета като приготвена за опушване шунка.
— Не ни обесиха веднага — изстена той. — В това ни е надеждата. В това ни е цялата надежда.
— Бъди спокоен. — Вещерът лежеше неподвижно, гледайки луната, просветваща през процеп в покрива на дървената плевня. — Знаеш ли защо Висегерд не ни обеси веднага? Защото е решил да ни екзекутира публично, на разсъмване, когато целият корпус ще се е събрал за тръгване. С пропагандни цели.
Лютичето млъкна. Гералт го чуваше как пъшка от притеснение.
— Ти имаш шанс да се измъкнеш — каза той, за да успокои поета. — На мен Висегерд иска да ми отмъсти за лична обида, но той няма нищо против теб. Твоят познат графът ще те отърве, ще видиш.
— Мамка му — отговори поетът, за учудване на вещера — спокойно и съвсем разумно. — Мамка му, мамка му, мамка му. Да не съм малко дете. Първо, за целта на пропагандата, двама обесени е по-добре от един. Второ, той няма да иска да остави живи свидетели. Не, братко, ще си се люлеем един до друг.
— Престани, Лютиче. Лежи тихо и обмисляй възможностите.
— Какви възможности, по дяволите?
— Каквито и да са.
Бърборенето на поета пречеше на вещера да събере мислите си, а той умуваше неспирно. Очакваше всеки момент в плевнята да нахлуят хора от темерийското разузнаване, каквито несъмнено имаше в корпуса на Висегерд. Разузнаването със сигурност би се заинтересувало от събитията в Гарщанг на остров Танед. Гералт не знаеше почти никакви подробности, но разбираше, че преди агентите да повярват в това, той вече щеше да се чувства много, много зле. Цялата му надежда беше, че заслепеният от жаждата си за мъст Висегерд не се е раздрънкал за хващането му. Разузнаването би могло да се опита да изтръгне пленниците от ноктите на вбесения маршал, за да ги откара в главната си квартира. По-точно — да откара в главната квартира онова, което ще остане от тях след първите разпити.
Междувременно поетът беше обмислил някои възможности.
— Гералт! Нека да се направим, че знаем нещо много важно! Че всъщност сме шпиони или нещо подобно. Тогава…
— Умолявам те, Лютиче.
— Може да се опитаме да подкупим стражата. Имам малко пари. Дублони, зашити в подплатата на ботуша ми. За черни дни… Нека да извикаме стражите…
— И те ще ти вземат всичко, че и ще търсят още.
Поетът замърмори, но веднага млъкна. От мегдана долетяха викове, конски тропот и — което беше най-лошо от всичко — миризма на войнишка грахова супа, за една чиния, от която Гералт в този момент би дал всичките чиги и трюфели на света. Дежурещите пред плевнята стражи си говореха лениво, кискаха се, от време на време кашляха и плюеха. Стражите бяха професионални войници, това си личеше от речта им, състояща се почти изцяло от местоимения и отблъскващи ругатни.
— Гералт?
— Какво?
— Интересно, какво ли е станало с Милва… Със Золтан, Пърсифал, Регис… Не ги ли видя?
— Не. Напълно възможно е по време на битката да са ги съсекли или да са ги стъпкали с конете. Там, в лагера, лежаха труп върху труп.
— Не вярвам — отговори твърдо и с надежда в гласа Лютичето. — Не вярвам някой толкова ловък като Золтан и Пърсифал… Или Милва…
— Престани да се самозалъгваш. Дори и да са оцелели, няма да ни помогнат.
— Защо?
— Поради три причини. Първо, те си имат свои грижи. Второ — ние лежим в плевня насред лагер, наброяващ няколкостотин войници.
— А третата причина? Ти каза три.
— Трето — изрече уморено Гералт, — лимитът от чудеса за този месец се изчерпа със срещата на жената от Кернов с изчезналия й съпруг.
— Там. — Фелдшерът посочи светещите точки на лагерни огньове. — Там е форт Армерия, понастоящем лагер на темерийските войски, концентрирани край Майена.