— Там ли държат вещера и Лютичето? — Милва се надигна на стремената. — Да, тогава работата е лоша… Там сигурно има куп въоръжени войници, а и стража наоколо. Няма да е лесно да се промъкнем.
— Няма и да е необходимо — каза Регис, слизайки от Пегас. Скопецът протяжно изпръхтя, извърна муцуна. Явно не му харесваше срязващата обонянието миризма на билки, която се носеше от фелдшера. — Няма да е необходимо да се промъквате — повтори той. — Аз ще направя всичко сам. Вие изчакайте с конете там, при реката, виждате ли — под най-ярката звезда на Седемте кози. Там Хотла се влива в Ина. Когато измъкна вещера, ще го упътя нататък. Там ще се срещнете.
— Много е самонадеян — прошепна Кахир на Милва, когато двамата се озоваха един до друг, след като слязоха от конете. — Сам, без никаква помощ, и смята да ги измъкне, чу ли го? Кой е той?
— Наистина не знам — отговори Милва, също тихо. — Що се отнася до измъкването — вярвам му. Вчера пред очите ми с голи ръце измъкна от въглените нагорещена подкова…
— Магьосник?
— Не — отговори иззад Пегас Регис, демонстрирайки острия си слух. — Нима е толкова важно кой съм? Нали аз не те питам кой си?
— Аз съм Кахир Мавр Дифрин аеп Кеалах.
— Благодаря ти и ти се възхищавам. — В гласа на фелдшера прозвуча лека ирония. — Почти не се усеща нилфгардският акцент в нилфгардското име.
— Аз не съм…
— Достатъчно! — прекъсна го Милва. — Не е време сега да се препирате. Регис, вещерът очаква помощ.
— Не по-рано от полунощ — изрече студено фелдшерът, гледайки в луната. — Значи имаме време да си поговорим. Кой е този човек, Милва?
— Този човек — взе под защитата си Кахир явно раздразнената Милва — ме спаси от неприятно произшествие. Този човек, когато се види с вещера, ще му каже, че не е тръгнал в правилната посока. Цири не е в Нилфгард.
— Наистина интересна информация. — Гласът на фелдшера поомекна. — А какъв е източникът й, уважаеми Кахир, син на Кеалах?
— Това е дълга история.
Лютичето не се беше обаждал от дълго време, когато един от стражите изведнъж млъкна насред думата, а другият изхриптя, или може би изохка. Гералт знаеше, че стражите са трима, затова напрегна слух. Но третият войник не издаде никакъв звук.
Вещерът чакаше, затаил дъх, но това, което чу, не беше скърцането при отварянето на вратата на плевнята от спасителите. Ни най-малко. Това беше монотонно, тихо, многогласно хъркане. Стражите просто бяха заспали на поста си.
Гералт въздъхна, изруга беззвучно, и вече се готвеше отново да се потопи в мисли за Йенефер, когато медальонът на шията му силно потрепна, а в ноздрите го удари мирис на пелин, базилик, кориандър, босилек и анасон. И дявол знае какво още.
— Регис? — недоверчиво прошепна той, напразно опитвайки се да откъсне главата си от стърготините.
— Регис — прошепна Лютичето, като се надигна и зашумоли. — Никой друг не смърди така… Къде си? Не те виждам…
— Тихо.
Медальонът престана да трепери. Гералт чу облекчената въздишка на поета и веднага след това — скърцането на острие, прерязващо въже. След минута Лютичето вече стенеше от болката, предизвикана от възстановяващото се кръвообращение, като се опитваше да потисне стоновете си с юмрук, пъхнат между зъбите.
— Гералт. — Размитата, люлееща се сянка на фелдшера изникна пред него. — Ще преминете сами през лагерните постове. Тръгнете на изток, към най-ярката звезда от Седемте кози. Право към Ина. Там ви чака Милва с конете.
— Помогни ми да се изправя…
Вещерът постоя първо на единия, а после на другия си крак, хапейки юмрука си. Кръвообращението на Лютичето вече се беше нормализирало. След минута Гералт също беше наред.
— Как да излезем? — попита изведнъж поетът. — Стражите пред вратата хъркат, но могат…
— Не могат — прекъсна го Регис. — Бъдете предпазливи. Луната е пълна, на мегдана е светло от огньовете. Въпреки нощния час, в лагера има движение, но това даже е за добро. На патрулните им е омръзнало да викат по всички наред. Е, тръгвайте. Успех.
— А ти?
— Не се безпокойте за мен. Не ме чакайте и не поглеждайте назад.
— Но…
— Лютиче — изсъска вещерът. — Не се безпокой за него. Не чу ли?
— Тръгвайте — повтори Регис. — Успех. До следващия път, Гералт.
Вещерът се обърна.
— Благодаря ти за спасението — каза той. — Но по-добре никога да не се срещаме пак. Нали ме разбираш?
— Напълно. Не губете време.
Стражите спяха в живописни пози, похърквайки и мляскайки. Нито един не потрепна, когато Гералт и Лютичето се промъкнаха през полуотворената врата. Нито един не помръдна, когато вещерът безцеремонно свали дебелите вълнени наметала на двама от тях.