— Това не е обикновен сън — прошепна Лютичето.
— Разбира се, че не е. — Незабележим в тъмнината при стената на плевнята, Гералт оглеждаше мегдана.
— Разбирам — въздъхна поетът. — Регис е магьосник?
— Не. Не е магьосник.
— Той измъкна подковата от огъня. Приспа стражите…
— Престани да дрънкаш и се съсредоточи. Все още не сме на свобода. Загърни се в наметалото и тръгваме през мегдана. Ако някой ни спре, ще се направим на войници.
— Добре. Ако се наложи, ще кажа…
— Ще се направим на глупави войници! Тръгвай.
Прекосиха площада, придържайки се по-надалеч от войниците, събрали се около лагерните огньове. По мегдана във всички посоки сновяха хора, двама в повече не се набиваха на очи. Те не предизвикаха подозрения, никой не ги повика и не ги задържа. Бързо и без проблеми излязоха през разрушената ограда.
Всичко вървеше толкова гладко, че даже беше прекалено. Гералт почувства безпокойство, защото инстинктивно усещаше някаква опасност. И това усещане, вместо да намалее, се усилваше при отдалечаването им от лагера. Той си повтаряше, че в това няма нищо странно — насред шумното сборище те не привличаха внимание, в краен случай можеше да настане суматоха, ако някой открие приспаните пред вратата на плевнята стражи. А сега се приближаваха до външния кръг на охраната, където постовете, естествено, трябваше да са по-бдителни. Това, че идваха откъм лагера, не можеше да им помогне, даже напротив! Вещерът си спомняше за ширещото се в корпуса на Висегерд дезертьорство и беше сигурен, че часовите са получили заповед грижливо да следят всеки, който се кани да напусне лагера.
Луната блестеше достатъчно, за да може Лютичето да върви, без да опипва пътя. При такава светлина вещерът виждаше не по-зле, отколкото денем, и това им помогна да избегнат два караула и да изчакат в храстите, докато премине един конен патрул. Отпред, почти веднага след постовете, имаше тъмен елшак. Всичко вървеше гладко. Твърде гладко.
Непознаването на войнските порядки им изигра лоша шега.
Ниската и мрачна елхова гора ги примамваше, обещаваше им укритие. Но откакто свят светува, опитните бойци, когато им се налага да охраняват, се настаняват в храстите, откъдето бодърстващите от тях могат да наблюдават както възможния неприятел, така и собствените си прекалено стриктни офицери, на които може да им хрумне да се появят на неочаквана проверка.
Едва-що Гералт и Лютичето се бяха приближили към гъсталака, когато пред тях се появиха хора. И остриета на копия.
— Паролата!
— Цинтра! — изстреля Лютичето, без да се замисля.
Войниците дружно се разсмяха.
— Ех, хора, хора — каза единият. — Нямате фантазия и за един грош. Поне един някой път да беше измислил нещо ново. Но не, все „Цинтра“. Затъгували сте по дома, а? Хубаво. Цената е същата като вчера.
Лютичето гръмко изскърца със зъби. Гералт оцени ситуацията и шансовете им. Нещата определено изглеждаха зле.
— Хайде, де — обади се пак войникът. — Ако искате да минавате, плащайте мито, а ние ще си затворим очите. И по-бързо, че току-виж дошъл проверяващ.
— Ей с’а. — Поетът промени стила на разговор и акцента. — Да приседна и да се изуя, че в ботуша имам…
Не успя да каже нищо повече. Четирима войници го повалиха на земята, двама притиснаха краката му със своите колена и му свалиха ботушите. Този, който питаше за паролата, разкъса подплатата от вътрешната страна на единия ботуш. Нещо се посипа със звън.
— Злато! — извика командирът им. — Събуйте онзи другия! И тичайте за проверяващия!
Обаче нямаше кой да разсъбува Гералт и да тича за проверяващ, защото част от патрулните се бяха хвърлили на колене в търсене на разсипалите се между листата дублони, а останалите се биеха яростно за втория ботуш на Лютичето.
„Сега или никога“ — помисли си Гералт и стовари юмрук в челюстта на командира, а докато онзи падаше, го изрита и по слепоочието. Златотърсачите дори не забелязаха това. Без да чака покана, Лютичето скочи и се понесе през храстите, развявайки партенки. Гералт тичаше подире му.
— Дръжте ги! Дръжте ги! — завика поваленият командир, веднага подкрепен от другарите си. — Подкрепления!
— Мерзавци! — извика Лютичето. — Негодници! Взеха ми парите!
— Пести си въздуха, глупако! Виждаш ли гората? Бягай натам!
— Тревога! Тревога-а-а!
Двамата тичаха. Гералт изруга яростно, когато чу викове, дрънчене, тропот на коне и цвилене. Отзад. И отпред. Не се чуди дълго — достатъчен беше един внимателен поглед. Това, което беше взел за спасителна гора, се оказа приближаваща се към тях лавина от конници.
— Стой, Лютиче! — извика той, мигновено се обърна към носещия се в галоп подир тях патрул, сложи пръсти в устата и изсвири пронизително. — Нилфгард! — извика той с всичките си сили. — Нилфгард напада! В лагера! Връщайте се в лагера, глупаци! Свирете сбор! Нилфгард!