Най-предният конник от преследващия ги патрул спря коня си, погледна в указаната посока, извика ужасено и понечи да обърне коня. Но Гералт, решил, че вече е направил достатъчно за цинтрийските лъвове и темерийските лилии, подскочи към войника и с ловко движение го събори от седлото.
— Скачай, Лютиче! И се дръж!
Не се наложи да повтаря. Конят леко приклекна под тежестта на допълнителния ездач, но след като беше сритан в хълбоците от два чифта пети, се понесе в галоп. Сега приближаващата се маса от нилфгардци беше много по-опасна от Висегерд и неговия корпус, затова бегълците насочиха коня покрай пръстена от лагерни постове, опитвайки се колкото може по-бързо да се измъкнат от фронтовата линия на предстоящото сражение между двете войски. Но нилфгардците вече бяха близо и ги забелязаха. Лютичето извика, Гералт погледна назад и видя как от тъмната стена нилфгардски конници към тях започна да се протяга черно пипало от преследвачи. Без да се колебае, той насочи коня към лагера, изпреварвайки бягащите караулни. Вещерът виждаше и носещите се откъм лагера към тях конници. Вдигнатият по тревога корпус на Висегерд се беше озовал удивително бързо върху седлата. Гералт и Лютичето се намираха в капан.
Нямаше изход. Вещерът отново промени посоката и изстиска от коня всичките му сили, стараейки се да се измъкне от опасно стесняващия се процеп между чука и наковалнята. Когато се появи надеждата, че може и да успеят, нощният въздух изведнъж се изпълни със свистенето на стрели. Лютичето изкрещя, този път наистина гръмогласно, и впи пръсти в хълбоците на Гералт. Вещерът усети как по врата му потече нещо горещо.
— Дръж се! — Той хвана поета за лакътя и силно го дръпна към себе си. — Дръж се, Лютиче!
— Убиха ме! — закрещя поетът, удивително гръмко за мъртвец. — Кървя! Умирам!
— Дръж се!
Градушката от стрели от лъкове и арбалети, с които се обсипваха двете армии, се оказа фатална за Лютичето и същевременно се превърна в избавление за тях. Обстрелващите се помежду си войски се скупчиха и изгубиха устрема си, а готовият всеки момент да се стопи процеп между двете армии просъществува достатъчно дълго, за да може тежко хриптящият кон да изнесе двамата ездачи извън капана. Гералт безпощадно пришпорваше коня с пети, принуждавайки го да продължи да галопира, защото, макар и да се приближаваха към спасителната гора, тропането на копита зад тях не стихваше. Конят изстена, спъна се. Може би щяха да успеят да избягат, но Лютичето изведнъж изстена и омекна, повличайки от седлото и вещера. Гералт машинално дръпна юздите, конят се изправи на задните си крака, и двамата паднаха на земята, сред някакви ниски борчета. Поетът се строполи безсилно и продължи да стене сърцераздирателно, без да се надига. Цялата лява страна на главата му и лявото му рамо бяха в кръв, проблясваща в черно под лунната светлина.
Зад тях с бучене, грохот и рев се сблъскаха двете армии. Но въпреки кипящата битка, нилфгардските преследвачи не бяха забравили за бегълците. Право към тях се носеха в галоп трима ездачи.
Вещерът скочи на крака, чувствайки надигащата се в него вълна от студена ярост и омраза. Скочи към преследвачите си, отвличайки вниманието им от Лютичето. Не, той не искаше да се жертва заради приятеля си. Искаше да убива.
Яздещият най-отпред конник налетя върху него с вдигната брадва, но нямаше как да знае, че пред него стои вещер. Гералт с лекота избегна удара, хвана навелия се на седлото нилфгардец за наметалото, с пръстите на другата ръга сграбчи широкия колан, с рязко движение свали конника от седлото, притисна го към земята и едва в този момент съобрази, че няма оръжие. Тогава хвана поваления войник за гърлото, но не можеше да го удуши — пречеше му желязната яка. Нилфгардецът се дръпна, удари го с желязната си ръкавица, разкървави веждата му. Вещерът го притисна с цялото си тяло, напипа върху колана на противника си къса кама и я измъкна от ножницата. Войникът усети това и закрещя. Гералт отблъсна продължаващата да го удря ръка със сребърен скорпион на ръкава и замахна с камата.
Нилфгардецът изпищя.
Гералт заби камата в отворената му уста. До самата ръкохватка. Когато скочи на крака, видя трупове, коне без ездачи и отдалечаващи се към продължаващата битка група конници. Цинтрийците от лагера бяха съсекли нилфгардските преследвачи, и дори не бяха забелязали в мрака на ниските борчета поета и сражаващата се двойка.
— Лютиче! Къде те улучиха? Къде е стрелата?
— В гла… главата… Заби се в главата…