— Не говори глупости! По дяволите, извадил си късмет… Само те е одраскало…
— Кървя…
Гералт свали салтамарката си и скъса ръкава на ризата си. Върхът на стрелата беше минал над ухото на Лютичето, одирайки кожата до слепоочието му. Поетът постоянно притискаше към раната треперещата си ръка, после разглеждаше кръвта, обилно изцапала дланите и маншета му. Очите му бяха безумни. Вещерът си помисли, че пред него е човек, на когото за пръв път в живота му причиняват болка и го раняват. И който за пръв път в живота си вижда собствената си кръв в такова количество.
— Ставай — каза Гералт, като набързо бинтова някак главата на трубадура с ръкава от ризата си. — Това е нищо, Лютиче, само драскотина… Ставай, трябва да се махаме оттук…
Нощната битка на полето продължаваше, звънтенето на желязо, цвиленето на конете и виковете все повече се усилваха. Гералт бързо хвана два от нилфгардските коне, но се оказа, че им трябва само едни. Лютичето успя да се изправи, само че веднага седна отново тежко на земята, застена, зарида с глас. Вещерът го вдигна, настани го в седлото. Самият той седна отзад и подкара коня. На изток, някъде над вече забелязващите се светлосини ивици на изгрева, висеше най-ярката звезда от съзвездието Седемте кози.
— Скоро ще съмне — каза Милва, гледайки не в небето, а в блестящата повърхност на водата. — Сомовете здраво преследват бялата риба. И никаква вест от вещера и Лютичето. Ох, дали Регис не е омазал работата…
— Не дърпай дявола за опашката — промърмори Кахир, оправяйки подпръга на дорестия жребец.
— Пфу, пфу… Натам отиват нещата… Който се сблъска с тази ваша Цири, сякаш си подлага главата под брадвата… Това момиче носи нещастие… Нещастие и смърт.
— Изплюй се, Милва.
— Пфу, пфу, да не ни е на уроки… Ама че е студено, цялата треперя. И съм жадна, а в реката, при брега, отново видях гниещ труп. Бррр… Повдига ми се. Сигурно ще повърна.
— Ето. — Кахир й подаде манерката си. — Пийни си. И седни по-близо до мен, ще те стопля.
Още един сом скочи в плиткото в преследване на пасаж дребни рибки, които се пръснаха по повърхността на водата като сребрист дъжд. В лунната пътека се мярна прилеп, или козодой.
— Кой може да знае какво ще стане утре? — прошепна замислено Милва, притисната до рамото на Кахир. — Кой ще премине реката и кой ще легне в земята.
— Каквото има да става — ще стане. Прогони тези мисли.
— Не те ли е страх?
— Страх ме е. А теб?
— На мен ми се повдига.
Мълчаха дълго.
— Кахир, разкажи ми кога се срещнахте с Цири.
— За първи път ли? Преди три години. По време на битката за Цинтра. Изведох я от града. Намерих я обкръжена от всички страни от огън. Яздех през огън и дим и я държах в ръцете си, а тя също беше като огън.
— И какво?
— Не можеш да удържиш огъня в ръцете си.
— Ако в Нилфгард не е Цири — каза Милва след дълго мълчание, — тогава кой е?
— Не знам.
Дракенборг, реданският форт, превърнат в лагер за интернирани елфи и други подривни елементи, си имаше свои печални традиции, създадени през тригодишното му функциониране. Една от тези традиции бяха екзекуциите на разсъмване. Втората — предварителното събиране на обречените на смърт в голяма обща килия, откъдето по изгрев ги водеха към бесилото.
В килията се събираха около десетина смъртници, а всяка сутрин обесваха двама или трима, понякога четирима. Останалите чакаха реда си. Дълго. Понякога седмица. В лагера наричаха чакащите „веселяците“. Защото атмосферата в килията на смъртниците винаги беше весела. Първо, с яденето винаги даваха кисело и силно разредено вино, наричано на лагерен жаргон „Сухо Дийкстра“, защото не беше тайна, че предсмъртната напитка се сервираше по лично разпореждане на шефа на реданските разузнавателни служби. Второ, от килията на смъртниците вече не водеха на разпити в зловещите подземия, наричани „Пералнята“, а на стражите се забраняваше да тормозят затворниците.
В тази нощ всичко си беше наред с традициите. В килията, заета от шест елфи, един полуелф, един полуръст, двама човеци и един нилфгардец, беше весело. „Сухото Дийкстра“ по общо съгласие се изливаше в тенекиена купа и се пиеше без помощта на ръцете. Този метод даваше шансове поне за леко опияняване. Само един от елфите, Scoia’tael от разгромения отряд на Йорвет, наскоро жестоко пребит в „Пералнята“, се държеше спокойно и сериозно, като изписваше на стената на килията надпис: „Свобода или смърт“. На стената имаше неизброимо количество подобни надписи. Останалите смъртници, поддържайки традицията, пееха химна на „веселяците“ — създадена в Дракенборг песен, която всеки в бараките научаваше по мелодията, долитаща всяка нощ от килията на смъртниците, знаейки, че и на него ще му дойде ред да се включи в хора.