— И е достатъчно. — Гералт отпусна меча. — Даже предостатъчно. Изчезвай оттук, Емиел Регис и каквото още там беше… Махай се.
— Това е нечувано — подигра се Регис. — Ще ме пуснеш да си тръгна? Мен, опасният за хората? Вещерите трябва да използват всеки удобен случай за елиминирането на такива заплахи.
— Махай се. Изчезвай и то веднага.
— Колко далеч трябва да отида? — попита бавно Регис. — В края на краищата ти си вещер. Знаеш за мен. Когато се справиш с твоя проблем, когато направиш всичко, което имаш за вършене, сигурно ще се върнеш по тези места. Знаеш къде живея, с какво се занимавам. Ще ме преследваш ли?
— Не е изключено. Ако ми платят. Аз съм вещер.
— Желая ти успех. — Регис завърза торбата си и вдигна наметалото си. — Всичко хубаво. А, още нещо. Колко високо трябва да е заплащането за главата ми, за да решиш да ме обезпокоиш? На колко ме оценяваш?
— Дяволски високо.
— Ласкаеш самолюбието ми. А по-конкретно?
— Изчезвай, Регис.
— Веднага. Но първо кажи цената ми. Моля те.
— За един обикновен вампир вземам колкото струва един хубав кон със седло. Но нали ти не си обикновен.
— Така че колко?
— Съмнявам се, че някой ще може да ми плати. — Гласът на вещера беше студен като лед.
— Разбирам и благодаря — усмихна се вампирът, като този път показа зъбите си. Милва и Кахир отстъпиха, а Лютичето с усилие сдържа вика си на ужас.
— Е, всичко хубаво. Успех.
— Всичко хубаво, Регис. Подобно.
Емиел Регис Рохелек Терзиеф-Годфрой тръсна наметалото си, загърна се с него и изчезна. Просто изчезна.
Гералт се обърна, все още с меча в ръка.
— Сега е твой ред, нилфгардецо…
— Не! — прекъсна го ядосано Милва. — Това ми дойде в повече. На конете и да се махаме оттук! Реката носи виковете, няма да успеем да се обърнем — и някой ще ни налети!
— Няма да тръгна заедно с него.
— Тогава язди сам! — извика разярената вече не на шега Милва. — От другата страна! Вече ни писна от твоите номера, вещерю. Прогони Регис, който ти спаси живота, но това си е твоя работа. Обаче Кахир спаси мен и ми е приятел! Ако на теб ти е враг, тогава се връщай в Армерия, прав ти път! Там приятелите ти вече са ти приготвили бесилото!
— Не викай.
— А ти не стой като пън. Помогни ми да кача Лютичето на скопеца.
— Ти си спасила конете ни? И Плотка ли?
— Той ги спаси — кимна тя към Кахир. — Хайде, да тръгваме.
Прехвърлиха се през Ина и тръгнаха по десния бряг, през плитки заливи, през лози и стари корита на реката, през мочурливи участъци и тресавища, огласявани от квакането на жаби и крякането на невидими патици. Денят избухна с червеното слънце, заблестя ослепително от обраслите с лилии езерца. Пътниците свърнаха нататък, където един от многобройните ръкави на Ина се вливаше в Яруга. Сега ги заобикаляха мрачни, навъсени гори, в които дърветата израстваха направо от обрасли с растителност блата.
Милва вървеше най-отпред, заедно с вещера, и през цялото време му разказваше полугласно онова, което беше научила от Кахир. Гералт мълчеше като камък, нито веднъж не обърна глава и не погледна нилфгардеца, който яздеше отзад и помагаше на поета. Лютичето тихо стенеше, ругаеше и се оплакваше от главоболието си, но се държеше геройски и не забавяше придвижването им. Това че се намери Пегас със закрепената за седлото му лютня значително повиши самочувствието на поета.
Към пладне отново излязоха на осветени от слънцето мочурища, зад които се стелеше необятната шир на Голяма Яруга. Прекосяваха стари корита, преминаваха през плитчини и малки ръкави. И попаднаха на някакъв остров — сухо място сред блатата и мочурищата, разхвърляни между многобройните ръкави на реката. Островът беше обрасъл с храсталаци и върби, на него имаше и няколко големи дървета — голи и изсъхнали, побелели от изпражненията на кормораните.
Милва откри в тръстиката лодка, явно донесена тук от течението. Тя беше и първата, която забеляза между върбите полянка — прекрасно място за почивка.
Спряха се, и тогава вещерът реши, че е време да си поговори с нилфгардеца. На четири очи.
— Подарих ти живота на Танед. Стана ми жал за тебе, сополанко. Най-голямата грешка в живота ми. Сутринта позволих на един висш вампир, на чиято съвест със сигурност тежи не един човешки живот, да се измъкне от острието ми. А трябваше да го убия. Но не мислех за него, защото главата ми беше заета само с едно — как да се добера до онези, които са наранили Цири. Заклел съм се, че ще платят за това с кръвта си.