Кахир мълчеше.
— Това, което си разказал на Милва, не променя нищо. От него следва едно-единствено нещо: че на Танед не си успял да похитиш Цири, въпреки че доста се постара. А сега се мъкнеш подире ми, надявайки се, че отново ще те отведа при нея и пак ще ти падне в ръцете. Разчиташ на това, че тогава твоят император може би ще ти пощади живота и няма да те изпрати на ешафода.
Кахир мълчеше. Гералт се чувстваше зле. Много зле.
— Заради теб тя крещеше нощем — рече той. — В детските й очи ти се беше превърнал в кошмар. А всъщност си бил и си оставаш само оръдие, само жалък слуга на твоя император. Не знам какво си й направил, за да се превърнеш в кошмар за нея. А най-лошото е, че не разбирам защо въпреки всичко това не мога да те убия. Не разбирам какво ме удържа.
— Може би това — каза тихо Кахир, — че въпреки всички предположения и привидности между нас има нещо общо, между мен и теб?
— Интересно, какво?
— Както и ти, аз искам да спася Цири. Както и ти, аз също не мога да издържам, когато някой се учудва и възмущава от това. Както и ти, аз нямам никакво намерение да обяснявам на никого защо е така.
— Свърши ли?
— Не.
— Слушам те тогава.
— Цири — изрече бавно нилфгардецът — пътува на кон през прашно село. С още шестима младежи. Сред тях — една късо подстригана девойка. Цири танцува на масата в една плевня и е щастлива.
— Милва ти е разказала сънищата ми.
— Не. Не ми е разказвала нищо. Не ми ли вярваш?
— Не.
Кахир наведе глава, повъртя върху на обувката си в пясъка.
— Забравих, че не можеш да ми вярваш — каза той, — че не можеш да ми се довериш. Разбирам. Но нали ти, както и аз, си сънувал още нещо. Сън, за който не си разказвал на никого. И се съмнявам, че би искал да го разкажеш на когото и да било.
Можеше да се каже, че на Сервадио просто му провървя. Той пристигна в Лоредо, без да има намерението да шпионира нещо определено. Но не случайно наричаха селото Разбойническото градче. Лоредо лежеше на Бандитския път, разбойниците и бандитите от всички райони над Горна Велда минаваха оттук, за да продадат или разменят плячката си, да се запасят с провизии, да отдъхнат и да се повеселят в бандитска компания. Няколко пъти бяха изгаряли селото до основи, но малобройните постоянни и многобройните временни обитатели всеки път го построяваха отново. Селцето живееше за сметка на бандитите, и можеше да се каже, че животът в него беше добър. А шпионите и доносниците като Сервадио не губеха надежда да се сдобият в Лоредо с някаква информация, за която префектът би им дал няколко флорена.
Обаче сега Сервадио разчиташе да получи повече от няколко. Защото в селото влизаха Плъховете.
Водеше ги Гиселхер, от лявата и от дясната му страна яздеха Искра и Кайли. Зад тях — Мистле и новата, сивокосата, която наричаха Фалка. Асе и Реф завършваха процесията, водейки резервни коне, несъмнено крадени и предназначени за продан. Ездачите бяха уморени и покрити с прах, но стояха гордо изправени в седлата, отговаряха охотно на поздравите на гостуващите в Лоредо техни приятели и познати. След като скочиха от конете и се почерпиха с по една бира, те веднага пристъпиха към преговори с търговците и прекупвачите на крадени стоки. Всички, освен Мистле и новата, сивокосата, носеща меча си на гърба. Двете отидоха при сергиите, които, както винаги, запълваха площада. В Лоредо си имаше пазарни дни, и тогава изборът на стоки, предвидени за преминаващи бандити, беше много по-богат и разнообразен. Този ден беше точно такъв.
Сервадио предпазливо последва девойките. За да припечели, трябваше да даде сведения, а за да даде сведения, трябваше да подслуша.
Девойките разглеждаха пъстрите кърпи, мънистата, бродираните блузки, чуловете, декорираните начелници за коне. Ровеха из стоките, но не купуваха нищо. Мистле почти през цялото време държеше ръката си върху рамото на сивокосата.
Шпионинът внимателно се приближи и се направи, че разглежда ремъците и коланите на сергията на един седлар. Девойките разговаряха, но тихо и той не можеше да долови думите, а и не смееше да се приближи. Можеше да го забележат и да заподозрат нещо.
На една от сергиите продаваха захарен памук. Девойките се приближиха, Мистле купи две омотани със снежната вкуснотия пръчки и подаде едната на сивокосата. Тя деликатно отхапа малко. Едно бяло късче се залепи за устните й. Мистле го избърса с внимателно, нежно движение. Сивокосата отвори широко изумрудените си очи, бавно облиза устните си, усмихна се, наведе кокетно глава. Сервадио потрепери и усети как между плешките му потича струйка студена пот. Спомни си слуховете, които се носеха за двете бандитки.