Готвеше се тихичко да се отдалечи — беше ясно, че тук няма да чуе или надуши нищо. Девойките не говореха за нищо важно, затова пък там, където бяха главатарите на разбойническите шайки, Гиселхер, Кайли и останалите ругаеха шумно, търгуваха, крещяха, постоянно поставяха халбите си под чучурите на бъчонките. Сервадио се надяваше там да научи повече. Някой от Плъховете можеше да изтърве някоя дума, или поне намек относно най-близките планове на бандата, техния маршрут или цел. Ако му се удадеше да подслуша и да предаде своевременно сведенията на войниците на префекта или на живо интересуващите се от Плъховете нилфгардски агенти, наградата му беше сигурна. А ако, възползвайки се от тази информация, префектът успееше да им заложи успешен капан, то Сервадио можеше да разчита на наистина добра печалба. „Ще купя кожух на жена ми — размишляваше трескаво той. — На децата — най-накрая ботушки и някакви играчки. А на мен…“
Девойките се разхождаха покрай сергиите, облизвайки пръчките и късайки със зъби от захарния памук. Сервадио внезапно установи, че двете са наблюдавани. И сочени с пръсти. Той познаваше зяпачите — това бяха бандитите и конекрадците от шайката на Пинта, наричан Дръпниопашка.
Бандитите си размениха няколко гръмки предизвикателни забележки, разкикотиха се. Мистле присви очи и сложи ръка на рамото на сивокосата девойка.
— Гургулички! — изсумтя един от бандитите на Дръпниопашка — дангалак с мустаци като сноп кълчища. — Така се гледат, сякаш всеки момент ще си отхапят клюнчетата!
Сервадио видя как сивокосата девойка потрепна и как Мистле стисна с пръсти рамото й. Бандитите избухнаха в смях. Мистле бавно се обърна, някои от тях веднага млъкнаха. Но онзи с кълчищените мустаци или беше пиян, или напълно лишен от въображение.
— Може би някоя от вас си търси момче? — Той се приближи, правейки отвратителни и недвусмислени жестове. — Сигурен съм, че такива като вас трябва да бъдат обяздени здравата и веднага ще се излекуват от перверзните си увлечения. Ей! На теб говоря…
Не успя да я докосне. Сивокосата девойка се изви като атакуваща змия, мечът й проблесна и нанесе удар — още преди пуснатият от ръката й захарен памук да докосне земята. Мустакатият се олюля, закълколи като пуяк, от разсечената му шия плисна дълга струя кръв. Девойката отново се изви, отново го достигна с две танцуващи стъпки, съсече го още веднъж, върху сергиите плисна поток от кръв, трупът се строполи, пясъкът около него моментално почервеня. Някой извика. Друг от бандитите се наведе, измъкна нож от ботуша си, но в този момент падна, ударен от бича на Гиселхер.
— Един труп е достатъчен! — извика главатарят на Плъховете. — Този сам си е виновен, не знаеше с кого се задява! Отстъпи, Фалка!
Едва сега сивокосата отпусна меча. Гиселхер вдигна една кесия над главата си и я разклати.
— По закона на нашето братство, плащам за убития. Както се полага — по талер за всеки фунт от проклетия труп! И с това се слага край на историята. Прав ли съм, приятелчета? Какво ще кажеш, Пинта?
Искра, Кайли, Реф и Асе застанаха зад главатаря си. Лицата им бяха каменни, ръцете — върху дръжките на мечовете.
— Така е честно — обади се сред групата бандити Дръпниопашка, нисък кривокрак мъж с кожена салтамарка. — Прав си, Гиселхер. Край на историята.
Сервадио преглътна силно, опитвайки се да се потопи в придошлата тълпа. Изведнъж си даде сметка, че вече няма никакво желание да се навърта около Плъховете и сивокосата девойка, наричана Фалка. И веднага реши, че обещаната от префекта награда не е толкова висока, колкото му се струваше.
Фалка спокойно прибра меча си в ножницата и се огледа. Сервадио се вцепени, когато видя, че дребното й личице се смръщва.
— Памукът ми — изстена жално девойката, гледайки захвърлената върху мръсния пясък вкуснотия. — Памукът ми падна…
Мистле я прегърна.
— Ще ти купя друг.
Вещерът седеше на пясъка между върбите — навъсен, ядосан и замислен. Гледаше кормораните, накацали на нацвъканото от тях дърво.
След разговора им Кахир се скри в храстите и не се показа повече. Милва и Лютичето търсеха нещо за ядене. В донесената от течението лодка под рибарските мрежи те намериха меден котел и кошница със зеленчуци. Заложиха в крайбрежния залив намерения в лодката кош от върбово дърво, а те самите бродеха по брега и удряха с пръчки по водораслите, за да подкарат рибата към капана. Поетът вече се чувстваше по-добре и ходеше с геройски бинтованата си глава, надут като паун.