– Я по-кротко! – засмях се аз. – Ти въобще знаеш ли нещо за алхимиците? Та тя едва издържа да бъде в една и съща стая с нас. Никога няма да се доближиш до шията ѝ.
Уесли се наведе към мен.
– Убеди я по-късно да излезе с нас! Кралицата няма да я държи при себе си през цялата нощ.
Бях напълно сигурен, че от ноктите, забити в дланите ми, вече капеше кръв.
– Ти изобщо чу ли какво ти казах? Тя е недостъпна за нас.
Устните на Брент се разтвориха, разкривайки острите кучешки зъби, докато наблюдаваше Сидни, която се връщаше с подноса.
– Не и ако я забием.
– Май още не си изтрезнял, човече. – Този път нямах сили да се засмея. Успях да изстискам само една измъчена усмивка.
– Ще бъде лесно – изсъска мръсникът. – Кажи ѝ, че ще я водим на културно развлечение. Мога да организирам нещо за нея и ще я пробваме поред. Господи, как искам да видя лицето ѝ, когато.
– Не – отсякох аз.
Ларс се намръщи.
– Много си се размекнал, Ивашков. Преди никога не си имал нищо против забивките.
Но Сидни вече приближи до нас и тримата проявиха поне малко разум да млъкнат.
– Става късно – заявих. – По-добре вървете да хапнете и да си починете, за да сте свежи за по-късно.
Те разбраха намека и се отдалечиха към бара, смеейки се и шепнейки си, но не преди да ми напомнят да им се обадя, ако размисля. Поех дълбоко дъх, за да се успокоя и да се заема с пържените филийки, така че Сидни да не се досети за настроението ми.
– Извинявай – казах аз. – Някога, в едно друго време, бяхме приятели.
– Какво означава "забивка"? – попита тя.
Потръпнах. Значи бе чула последната част от разговора, но очевидно не и останалата, тъй като нямаше да бъде толкова спокойна. Трябваше много внимателно да подбера следващите си думи. Ако я излъжа, здравата ще загазя, ако тя някога разбере истината. И все пак не можех да бъда напълно откровен, затова избрах полуистината.
– Една глупост. – Завъртях очи и задъвках парченце бекон, за да спечеля време. – Подобни тъпанари си мислят, че е много яко да се опитат да завербуват нови захранващи сред хората. Например извеждат някое момиче и му надрънкват един куп глупости, за да го убедят.
Сидни едва не изтърва вилицата си.
– Сериозно ли говориш? – Погледна през рамо и ги огледа невярващо. – Те. Те са искали да ме уговорят да стана захранваща? – Беше толкова шокирана от идеята тя да бъде захранваща, че дори не обърна внимание на това, че те открито обсъждаха вампирите с външни хора. Захранващите обикновено се набираха сред утайката на човешкото общество, много често сред онези, които вече са били пристрастени към някакъв порок и нямат никаква цел в живота. Да живеят с мороите беше постижение за тях. Нормалните, социално активни членове на човешкото общество никога не ставаха захранващи.
– Всичко е наред – уверих я аз. – Разкарах ги. Няма да смеят да направят нещо. Те смятат, че си красива – което си е самата истина – но са само една шайка празноглавци. Когато изтрезнеят, дори няма да си спомнят за случилото се.
Ала Сидни все още изглеждаше притеснена и мълчаливо дробеше кексчето си на парченца, без да го яде.
– Говоря сериозно – настоях аз. Искаше ми се да докосна ръката ѝ. – Те са задници. Пълни нищожества. Никога няма да им позволя да направят нещо подобно.
Накрая тя кимна и ми отправи толкова топла и доверчива усмивка, че изпитах желание да умра, задето я излъгах.
– Зная – промълви тя.
Преглътнах и се опитах да не обръщам внимание на Уесли и приятелите му, които продължаваха да ни хвърлят скришни погледи.
– Хайде да побързаме със закуската и после да си устроим една малка екскурзия. Сега е най-подходящото време, когато всички спят. Може би, може би, не е зле да потърсим и по-дебело палто за мен.
Както се надявах, задоволството, че е права, я оживи.
– Знаех си! Знаех си, че мръзнеш.
– Да, да, ти си истински гений, Сейдж. Ще отидем да вземем палтото, ще се помотаем наоколо, а след това, като всички останали, ще си легнем.
Не след дълго онези пияни идиоти се превърнаха в далечен спомен. Двамата се промъкнахме в къщата на родителите ми и намерихме едно старо мое дебело палто. Баща ми беше там, дълбоко заспал и така не узна за посещението ни. След това с огромно усърдие показах на Сидни старите архитектурни сгради, които смятах, че ще я заинтересуват. Не познавах никакви стилове, но както се надявах, моята любима ги знаеше и беше очарована от разходката. Накрая се върнахме в нейната стая и се сгушихме един до друг на леглото, докато не стана време за насрочената среща. Бяхме прекарали един великолепен ден.