Когато се върнахме в двореца, видяхме, че Лиса бе поръчала обилна закуска за всички ни. За нас със Сидни вече бе време за вечеря, но нямахме нищо против да закусим още веднъж, а Сидни с удоволствие изпи чаша безкофеиново кафе. Докато се хранехме, присъстващите бъбреха на групички, а Нина ме повика от другия край на стаята, където стоеше заедно с Нийл и Олив. Усмихнах се и ѝ прошепнах безмълвно "по-късно".
Роуз приближи към нас с чиния с пет понички в ръка. Дампирите имаха невероятен метаболизъм и аз можех да разбера странните хранителни смущения на Сидни и постоянните ѝ диети, когато беше сред хора, които можеха да ядат толкова много и да имат такива елегантни фигури.
– Добре ли мина денят ти? – попита Роуз. – Предполагам, че не си го проснала като нас, останалите.
– Не – засмя се Сидни. – Ейдриън също. Той е свикнал с дневния режим от Палм Спрингс, затова ме разведе наоколо и ми показа всички чудеса в кралския двор на мороите.
Роуз ме стрелна с горд и доволен поглед, сякаш не можеше да повярва, че можех да проявя такава прозорливост и внимание.
– Ами, добре. Надявам се, че това е още една крачка към убеждаването ти, че всички ние не сме кръвожадни слуги на дявола.
Сидни понечи да се засмее, сетне се натъжи.
– Е. Не всички от вас.
– Какво искаш да кажеш? – попита Роуз. Думите бяха приглушени от шоколадовата поничка, която дъвчеше.
– Нищо – махна с ръка Сидни. – Срещнахме едни пияни младежи, които искаха да. Как го каза, Ейдриън? Да забиват?
Роуз едва не се задави с поничката.
– Те са направили какво?
– Нищо не са направили – отвърнах внимателно. Започна да ме обзема нарастващо притеснение и се помолих или рязко да се смени темата на разговора, или Лиса да даде знак за започване на работата, заради която се бяхме събрали.
– Кой, по дяволите, е могъл да предложи подобно нещо? – Познавах това изражение на Роуз, което се появяваше миг преди юмрукът ѝ да се забие в нечия физиономия. – Кажи ми кои са?
Сидни изглеждаше трогната от загрижеността ѝ.
– Няма нищо, Ейдриън е прав. Те не са направили нищо. Той ги подплаши. А и освен това те за нищо на света не могат да ме убедят за подобно нещо.
Призля ми. Огледах се безпомощно наоколо.
– Хей, а къде е Достопочтения Ейб? Не трябваше ли вече да е изпълнил поръчката на Сидни?
Роуз дори не ме чу. Погледът ѝ бе прикован в Сидни.
– Знаеш ли какво означава да "забиеш" някого?
– Да – отвърна несигурно Сидни. – Когато някой морой са опитва да те убеди да станеш захранващ.
– Не бих казала, че "убеди" е точната дума – изръмжа Роуз. – Това е, когато мороите излизат да се веселят и упояват някой случаен човек, за да могат да пият от него или от нея. Обикновено е тя, защото най-често мъжете морои се занимават с това. Избраната жертва не е на себе си от наркотика и по-късно не помни нищо, само дето има белези от ухапвания по шията. Пиенето на кръв при тези случаи е равносилно на изнасилване, когато жената е упоена.
Сидни стана толкова бледа, че заприлича на морой.
– Какво.
Роуз, изглежда, осъзна колко травмиращи могат да бъдат думите ѝ за един алхимик и даде на заден ход.
– Не се случва много често – додаде припряно. – И никога няма да се случи тук, особено ако Ейдриън е твоят благороден закрилник. Както и аз.
Сидни не можеше да каже нищо.
Някой извика Роуз и тя прехапа устни, докато местеше разтревожения си поглед между мен и Сидни.
– Виж, съжалявам. Не биваше да ти казвам нищо. Не се плаши. Няма за какво да се тревожиш. – Докосна нежно ръката на Сидни. Сидни потрепна и се отдръпна. Роуз отново чу името си и ме погледна. – Поговори с нея. Ей сега се връщам.
Тя се отдалечи забързано, а аз пристъпих към Сидни, която, слава Богу, не отскочи от мен.
– Тя с права, това е.
Погледът ѝ се заби като свредел в мен.
– Защо ме излъга?
Посочих към самата нея.
– Ето заради това. Не исках да те изплаша.
– Не биваше да замазваш нещата – изрече тя укорително. – Аз съм достатъчно силна, за да се справя.
– Зная, че си – казах тихо. – Просто аз не съм достатъчно силен, за да ти кажа тези грозни неща. Реших, че смисълът е един и същ: банда нехранимайковци, която се опитва да се възползва от някого.
Тя кимна и аз затаих дъх с надеждата, че сме приключили. И тогава проклетата ѝ памет оплеска всичко.
– Един от тях каза, че ти също не си имал нищо против. Участвал ли си в подобни похождения? – Дъхът ѝ внезапно пресекна. – Правил си го някога?
Светът се завъртя около мен. Помолих Бог да ми върне магията на духа, за да мога да ѝ внуша, че обсъждаме "Великият Гетсби". Вместо това събрах цялата си смелост и отвърнах колкото можах по-кратко: