– Може да се каже, че съм правил нещо подобно.
– Нещо подобно? – възмутих се аз. – Как е възможно да направиш. "нещо подобно"?!
ГЛАВА 16
Сидни
Нямах сили да се впускам в подробности. Това, което току-що бе описала Роуз, беше ужасно. Беше от онези неща, заради които алхимиците сънуваха кошмари и които потвърждаваха всички твърдения за извратени създания на мрака.
Ейдриън се озърна, но всички бяха погълнати от своите разговори.
– Не беше точно така. Никога не съм упоявал когото и да било. Всичко това се случи много отдавна, при това само веднъж, когато бях много по-млад и по-глупав. Бяхме отишли в нощен клуб и се озовахме в компанията на някакви момичета от човешката раса. Те здравата се наливаха – всички се наливахме – а едно от момичетата ме хареса. Беше много пияна и възбудена, едното доведе до другото.
– И ти пи от нея – довърших аз. Когато тя всъщност не е осъзнавала какво става.
– Не пих много. – По изражението му отгатнах, че дори той знаеше колко неубедително е извинението му. – А и формално погледнато, тя сама се бе отцепила.
Преглътнах и се опитах да обобщя станалото по безпристрастния маниер на алхимиците.
– Било е безкрайно лекомислено. Можел си да разкриеш света на вампирите! Нашата основна задача е да прикриваме съществуването ви, а вие най-нехайно се показвате пред всички.
– Не мисля, че тя си спомня каквото и да било.
– Още по-зле. – Обективността ми се топеше с всяка секунда. – Това, което си направил. Как си могъл? Няма значение, че не е била упоена с наркотици! Не, всъщност е била. Алкохолът е не по-малко лош от всякакъв наркотик, който можеше да ѝ пробуташ. Ти си се възползвал от някой, който не е бил на себе си. Било е равносилно на изнасилване!
Лицето му се изкриви от болка.
– По дяволите, Сидни. Аз самият не бях на себе си!
– И смяташ, че това те оправдава? – изсъсках аз. – И дори и да е било "само веднъж", колко още пъти си се правил на ударен, докато приятелите ти са вършели още по-големи гадости?
– Те вече не са ми приятели. И наистина ли вярваш, че бих могъл да ги спра?
– А някога опита ли се? – не мирясвах аз.
– Тогава бях съвсем различен! – Осъзнал колко високо е прозвучало, Ейдриън пристъпи напред и снижи глас. – Точно ти би трябвало най-добре да ме разбереш. Само преди година правеше знака на алхимиците срещу зло го, очертавайки кръст върху лявото рамо с дясната ръка, когато се намираше близо до нас. Дори не би се ръкувала с нас, защото ни смяташе за изчадия на Сатаната.
– Да. Ами, може би съм била права. И дори не се опитвай да сравняваш суеверието с. Кръвното изнасилване.
Той потръпна.
– Не казвам, че си приличат. Казвам само, че хората се променят. Порастваме, учим се. Знаеш какъв човек съм. Знаеш, че вече дори не би ми минало през ум нещо подобно.
– Наистина ли? – Опитах се да събера колкото се може повече гняв, защото ако не го сторех, щях да се разплача. За нищо на света не исках да рухна в стая, пълна с морои. – да не би да казваш, че няма да пиеш от моята кръв, ако ти се отдаде възможност? И не мислиш за това?
– Не. – Изговори го с такава убеденост, че почти му повярвах. – Единственото, което искам от твоето тяло. Е, знаеш, че не е това. Би трябвало да го знаеш.
Не бях сигурна, че го зная. Извърнах се, опитвайки се да приема това, което току-що преобърна света ми. Отдавна се бях примирила с факта, че Ейдриън е имал романтично минало. Колкото ида бе изненадващо, това вече не ме безпокоеше. Било е преди мен. С онези момичетата отдавна е приключено, Не ги е обичал. Бил е свободен и ако е искал да се развлича с момичета, които са откликвали с ентусиазъм, какво пък, това е било негово право.
И все пак. Ето че сега си призна, че се е развличал с момиче, което не го е искало. "Развличал" беше май твърде меко казано за това, което е правил. Пиенето на кръв навярно е най-сериозният грях на мороите в очите на алхимиците. Бях го преглътнала, просто така бяха устроени, но все още ме отвращаваше. Никога не съм можела да го приемам спокойно и всеки път изпитвах облекчение, когато Джил и Ейдриън си тръгваха от дома на Кларънс. А сега не можех да се отърся от противната картина как Ейдриън върши ужасни неща. В момента той бе олицетворение на всички страхове на алхимиците за чудовищата, прокрадващи се към нищо неподозиращите жертви.
– Сидни.
От болката в гласа му сърцето ме заболя, но не намерих думи, с които да го успокоя. Дори себе си не можех да успокоя. Той се бе променил, но дали беше достатъчно? Можеше ли това да компенсира такава ужасна постъпка?