– Съжалявам, че закъснях. – Влезе Ейб заедно с един непознат за мен дампир, което ми даде възможност да отклоня поглед от сгърченото от болка лице на Ейдриън. Ейб носеше кашон, а около врата му небрежно бе преметнат ярък синьо-зелен шал. Навярно се радваше, че е зима. – Не беше никак лесно да се намерят някои от тези неща.
– Но всички са налице, нали? – попита Лиса нетърпеливо.
– Разбира се. – Ейб махна тържествено към дампира до него. – Включително и татуировчика Хорас. Готови сме да започнем, когато кажете.
Чак тогава всички погледи се насочиха в моята посока и аз осъзнах, че говореше на мен. За миг се стъписах. Защо, за Бога, всички са се вторачили в мен? Какво очакваха да направя? Можех да мисля единствено за Ейдриън и страшното му признание. Постепенно ученият в мен взе връх. Точно така. Мастилото. Отмерване на нужното количество, химически вещества. Това можех да направя. Никакви морални неясноти. Всичко бе просто и ясно.
Изправих рамене, приближих до Ейб и заговорих със студения и сдържан тон, който от дълго време не бях използвала.
– Да видим какво си донесъл.
Той остави кашона върху широката маса. Огледах критично всяка съставка поотделно и кимнах доволно.
– Всичко е тук.
– Какво искаш да направим? – попита той.
– Да не ми пречите.
Придърпах един дървен стол и извадих телефона си, в който беше записана точната формула и указанията за направата на мастилото на алхимиците. В помещението се възцари напрегната тишина, а аз се опитах да забравя, че имам публика. Отдавна не бях работила с алхимични вещества, при все че концентрацията и старанието не бяха по-различни от тези, които се изискваха при приготовлението на съставки за заклинанията. Просто в случая подпомагах протичането на химически, а не на магически реакции.
Това беше типична работа за един алхимик, но докато отмервах и смесвах, ръцете ми трепереха. Трябваше да се съсредоточа единствено върху настоящата задача, да не мисля за разбитото си сърце. Когато присъстващите осъзнаха, че процедурата няма да трае пет минути, се разпръснаха и отново заговориха тихо помежду си, осигурявайки ми така желаното уединение. Роуз и Дмитрий, които мислеха, че съм разстроена, задето помагам на мороите, се спряха до мен, за да ми кажат още веднъж с какво велико дело съм се заела. Приех похвалата им с кратко кимване.
Когато вече приключвах, приближи Соня и ме удостои със същите сантиментални уверения.
– Това много ще ни помогне, Сидни.
Стрелнах я с поглед.
– Зная. Радвам се да помогна.
Каквото и да видя върху лицето ми, очевидно я слиса.
– Какво се е случило?
– Нищо. – Аз отново сведох глава. – Като се изключи това, че съм в кралския двор на мороите и съм на странно нощно разписание.
– Има нещо повече от това. Мислиш ли, че не мога да го видя?
Да, тя можеше, помислих си горчиво. Навярно можеше да прочете в аурата ми мъката и болката, които ме разкъсваха, защото тъкмо с това се занимаваше: надничаше в душите на другите, независимо дали го искаха, или не. Вече бях започнала да разбирам, че за мороите границите на личното пространство са нещо доста разтегливо.
– Видях те как разговаряше с Ейдриън – продължи Соня. – Какво ти каза той? – Млъкна смутено. – Сидни, видях помежду ви някои неща.
Вдигнах глава и предишният ми гняв се завърна.
– Ако искаш да помогнеш, остави ме да работя и забрави какво си мислиш, че си видяла.
Тя трепна и аз изпитах лека болка на съжаление. Соня беше моя приятелка и навярно наистина имаше добри намерения. Просто в момента нямах нужда от съчувствието ѝ и след няколко напрегнати минути тя се отдалечи.
Приключих със суспензията разтвор с не утаили се твърди частици) и огледах със задоволство резултата от работата си. Не можеше да бъде по-идеално. Зяпачите се завърнаха и аз отново се почувствах потисната, все едно се бях озовала в капан.
– Това ли е? – попита Нийл и кимна към шишенцето. – Сега може ли да ме татуират?
– Не. – Посочих към недокоснатото шишенце с кръв, все още обхванато от сребърните пръстени. – Моят разтвор трябва да отлежи известно време, преди да ги смесим заедно.
Очевидно никой не го бе очаквал.
– Колко време? – попита Ейб.
– Два часа навярно ще са достатъчни.
Соня въздъхна разтревожено.
– С всеки час духът отслабва. – Извърна се към Ейдриън. – Мислиш ли, че все още има достатъчно, за да се получи?
– Би трябвало – отвърна той загадъчно.
– Не мога да направя нищо, с което да ускоря процеса – обясних им. – Освен ако не искате да се отклоним от методите, които сме усъвършенствали вече стотици години. – Осъзнавах, че се заяждам на дребно, ала не можех да се спра. – Ще се прибера в стаята си, за да си почина. Ще се върна, когато стане време за следващата стъпка.