– Скъпа моя, правя много неща от добро сърце. Това, което не правя, е да позволя изгодата да се изплъзне между пръстите ми. Смяташ ли, че щях да стигна до там, където съм днес, ако нехайно раздавах разни неща, от които мога да добия сила и познание?
– Сила и познание? – Поклатих глава. – Може би искаш повече, отколкото съм способна да ти дам.
– Обясни ми защо се интересуваш от една незаконна и тайна татуировка и за мен това ще бъде познание. Достатъчна отплата.
Поколебах се. Ейб нямаше да ме издаде на алхимиците, но нямаше начин да му разкажа за другата история с бунтовническото движение на Маркъс. Това бе много строго пазена тайна.
– Не се опитвам да контролирам никого. Всичко е част от един експеримент – строго научен. Това е самата истина. Не мога да ти кажа нищо повече. Това е най-голямото познание, което можеш да получиш. Но ако искаш да се пазариш за някакво друго заплащане, нямам нищо против. Само да отидем на някое по-топло място.
Потръпнах и се загърнах по-плътно с палтото, докато Ейб обмисляше предложението ми.
– Вече се сдобих с повече познание, отколкото предполагаш – рече тихо накрая. – Зная, че Сидни Сейдж, наивната идеалистка, благодетелката на човечеството и любимката на алхимиците, работи над тайни, нелегални проекти, които са в разрез със заповедите на вишестоящите от нейната организация. Това е достатъчно заплащане. Дай ми кръвта си. Имам предвид пробите.
Коленичих и отворих кашона.
– И какво смяташ да правиш с това познание?
– Не смятам да го оповестявам пред целия свят, ако това те притеснява. – Спря се и се засмя. – Но разбира се, ти не се притесняваш. Никога не би отправила към мен подобна молба, ако смяташе, че ще те издам.
Открих двете затворени шишенца с моройска кръв и му ги подадох. Имах нужда само от едно, но не исках другото да се похаби.
– Не, не се притеснявам – съгласих се аз. – Не съм смятала, че ще ме издадеш. Дори не съм мислила, че ще бъдеш шокиран.
– И не съм. Изненадан, но не и шокиран. – Той вдигна едно от шишенцата и аз видях как лицето му се изопна, докато се концентрираше върху него. Не усетих нищо с моите човешки умения, типът магия с елемента земя въздействаше директно върху състава на кръвта, което означаваше, че нямаше ефектни изблици на огън или водни фонтани, както при магията с елементите огън и вода. – Готово. – Подаде ми обратно шишенцето и се съсредоточи върху другото.
– Не отговори на въпроса ми – напомних му аз.
– Защото не зная отговора – отвърна Ейб няколко минути по-късно. Взех от ръката му второто шишенце. – Предполагам, че в крайна сметка въпросното познание ще послужи на едно и също нещо, както винаги.
– На самия теб?
– На тези, които обичам.
Направо онемях. Това определено не беше отговорът, който очаквах от Ейб "змея" Мазур. Той приближи към мен, за да ме погледне право в очите.
– Мислиш, че съм толкова коварен и манипулативен, нали, госпожице Сейдж? Всичко това е за тях. На първо място за тези, които обичам. На второ място, за моите хора. И да, предполагам, и аз съм в този кюп, но нито за миг не си и помисляй, че не бих се пожертвал заради някого, когото обичам. И нито за миг не си и помисляй, че не бих извършил ужасни, неописуеми неща, ако се налага да спася някого, когото обичам. – Когато отстъпи назад, установих, че съм затаила дъх. – Желая ти късмет с експеримента. Обади ми се, ако се нуждаеш от допълнителна помощ.
Гледах го как се отдалечава в нощта. Думите му продължаваха да отекват в съзнанието ми. Когато изчезна в мрака, аз се върнах в стаята си с кашона. И ето че зловещата среща с Ейб се изтри от паметта ми, защото си спомних за много по-големите проблеми, които се бяха стоварили върху мен.
Ейдриън.
Ейдриън, който криеше от мен, че се е възползвал от едно пияно момиче от моята раса.
Ейдриън, на когото вярвах.
Тръшнах се на леглото и зачаках сълзите ми да рукнат. Но не стана така. Бурята от емоции, която съвсем доскоро ме разтърсваше, бе стихнала, оставяйки в сърцето ми пустош и неспирен поток от мисли в главата. Прав ли беше Ейдриън? Можеше ли да го държа отговорен за нещо, което бе направил преди много години? И двамата се бяхме променили. И коя бях аз, че да съдя другите, когато отмъщението, което хладнокръвно планирах и осъществих, струваше окото на Кийт? И аз не бях светица.
Но Кийт бе извършил ужасно престъпление, а момичето, от което Ейдриън бе пил кръв, не бе сторило нищо, освен че се бе озовало на неподходящото място в неподходящото време. Защо трябваше да е точно това? Защо кръвта? Най-силният ми страх?