Той ми бе изпратил три есемеса на телефона на любовта. Питаше дали може да дойде при мен и да поговорим. Не му отговорих. Поне прояви достатъчно разум, за да не продължи да настоява. Прекарах кратката почивка легнала с дрехите на леглото, притиснала до гърдите си малката кварцова статуетка на Хопър.
Когато по-късно се върнах в двореца, вече се владеех почти напълно, най-вече защото бях успяла да потисна повечето си чувства. Обстановката приличаше на предишната, макар че неколцина от присъстващите бяха излезли за почивка. Ейдриън и Нина разговаряха. Тя сияеше, а той се усмихваше, но аз го познавах достатъчно добре, за да позная кога се преструва. Погледите ни се кръстосаха за кратко, след което се запътих към работната си маса.
Оставаше простата част от процедурата: да се добави кръв към създадената от мен суспензия. Течността стана сребриста, което предизвика изненаданото сумтене на Ейб.
– Не трябваше ли да има златист цвят?
Поколебах се.
– Това е единствената част, която промених. Среброто хармонира по-добре с магията на мороите. Помислих, че така мастилото ще е по-ефективно.
Очите на Соня се разшириха от тревога.
– Духът изчезва, при това много бързо! Помогнете ми!
Нина и Лиса се втурнаха към нея, с изопнати и съсредоточени лица. Досетих се, че използваха магическите си способности, за да се опитат да задържат магията в шишенцето. Не знаех доколко успешни бяха усилията им, но знаех достатъчно, за да разбера, че нямаше никакво време за губене.
– Побързай! – подканих татуировчика Хорас.
Апаратът му за татуиране приличаше на онзи на Улф. Зареди мастилото в иглата. Нийл седна пред него, а Олив се приближи отстрани.
– Трябва ли да е върху лицето? – попита той.
Поклатих глава.
– Не. Ние татуираме златните лилии върху лицата само за да се разпознаваме.
След миг на колебание Нийл смъкна тениската си и разкри мускулестото си тяло. Посочи горе на лявото си рамо.
– Тук.
Хорас приближи иглата към кожата, но се спря и се извърна, озадачен.
– Какво да татуирам?
Всички застинаха в комично мълчание.
– Нещо, което ще стане по-бързо – предложих аз.
– Бих искал да е кръст – изрече Нийл замислено. След миг надяна отново стоическата маска на лицето си. – Но направете това, което ви е по-лесно.
– Нарисувай кръст с прости очертания – обади се Ейдриън неочаквано. – По-късно ще оформя цялостния дизайн, а ти ще го доукрасиш с обикновено мастило.
Дори и аз се удивих на предложението, имайки предвид, че Нийл обикновено дразнеше Ейдриън. Хорас вече се бе заловил е работа. Дори и е прост дизайн, татуировката не е нещо, което се прави набързо. Татуировчикът очевидно се движеше толкова бързо, колкото можеше, но по напрегнатите лица на тези, които владееха магията на духа беше ясно, че магията продължаваше да изчезва. Толкова бях погълната от разиграващата се пред очите ми драма, че направо забравих за Ейдриън. Светът ми се стесни до всяка капка мастило, която попиваше в кожата на Нийл.
Когато Хорас приключи, всички сякаш бяха готови да припаднат, изтощени от стреса. Лиса отпусна глава върху рамото на Кристиан, а Соня, по-бледа от обичайното, се свлече на един стол.
– Когато свърши, в мастилото все още бе останало от магията на духа – промълви тя. – Но вече не я долавям. Няма начин да разбера дали процедурата е била успешна – е изключение на очевидния.
Бях поразена от сходството между Нийл и Трей. Сега и двамата бяха белязани е експериментално мастило, като защита срещу коварните сили. Но никой не знаеше дали манипулациите са били успешни. Ключът към разрешаването на загадката е Трей се намираше в кашона в стаята ми. В случая е Нийл отговорът, за съжаление, се криеше в зъбите на някой стригой.
Соня затвори очи и сложи ръка на челото си. Можех само да гадая какво изпитва. Защитаването на мороите от стригоите за нея се бе превърнало в мания. Това бе задача, която лично я засягаше. Внезапно тя отвори очи и ги впи в Ейдриън, когато явно я осени някакво прозрение.
– Защо не ни помогна? Можехме да запазим повече от магията на духа. А ти не направи нищо.
– Соня е права! – възкликна Лиса изненадано. – Досега не го бях осъзнала. Бяхме само ние трите.
Всички впериха погледи в Ейдриън и дори аз бях стъписана. Този експеримент за него също се бе превърнал в лична мисия, особено имайки предвид огромната му роля в задържането на магията в кръвта на Олив. Тогава защо сега стоеше настрани и не им помагаше? Върху лицето му се изписа нерешителност. Явно водеше някаква вътрешна борба. Накрая въздъхна примирено.