– Не ви помогнах. Защото не можех.
Лиса вдигна глава от рамото на Кристиан.
– Какво точно означава това?
Ейдриън ѝ се усмихна печално.
– Означава, братовчедке, че вече трета седмица вземам хапчета за стабилизиране на настроението и не владея магията на духа.
Сърцето ми спря.
– Защо. Защо си го направил? – изуми се Лиса.
– Нали ти ми каза – отвърна той. – Веднъж ми го препоръча. Или нещо подобно. Исках да си върна живота. Не исках повече духът да ме контролира. Ти сама знаеш какво може да причини той. – Погледът му обходи подред Лиса, Соня и Нина. – Всички вие го знаете.
От унилите им изражения беше ясно, че знаеха. Но също толкова ясно беше, че са объркани.
– Но защо точно сега? – възкликна Соня. – Когато знаеше, че се нуждаем от теб?
Той отново се извърна към нея. По решителното му изражение си личеше, че държи на своето решение.
– Знаел съм какво? Аз изпълних своята част – при това доста голяма част. Нямах представа, че ще се стигне дотук. Освен това докога трябваше да чакам? Докато скоча от някой мост?
Думите му подействаха на Соня като плесница по лицето.
– Разбира се, че не. Но. Има и други начини да се справиш.
– Има, така ли? – изсмя се Ейдриън горчиво. – да се тровя с алкохол? Да си режа китките? Или да стана стригой?
Беше жестоко да каже всичко това на Лиса и Соня, но нито една от двете нямаше как да възрази. Заговори Нина, в чиито сиви очи се четеше смущение.
– Но как го понасяш? Да не владееш повече магията? Да се лишиш от прилива на сила? Не ти ли липсва всичко това?
– Да, липсва ми – призна той откровено. – Но в живота ми има други по-важни неща.
Краката ми се подкосиха и аз се свлякох в плюшеното кресло. Стиснах силно ръце, за да спра треперенето им.
– Съжалявам, че този път не можах да ви помогна, но никой от вас няма право да ме съди – додаде Ейдриън. В гласа му прозвучаха сила и убедителност, на които никой от тях не подозираше, че е способен. – Това е моят живот и каквото и да кажете, няма да променя решението си, освен ако Нейно Величество не издаде кралска заповед да спра хапчетата.
Лиса пребледня.
– Разбира се, че не.
Всички изглеждаха някак си странно.
Този път стоях настрани от останалите, но явно никой не го забеляза или пък не се интересуваше. Ейдриън бе новият център на вниманието. Соня и Лиса му се извиняваха, а Нина се опита да го въвлече в разговор какво изпитва в момента. Той ми хвърли още един измъчен поглед от другия край на стаята и се наложи да се извърна, тъй като смущението ми беше твърде голямо.
С напредването на нощта стана ясно, че те нямат намерение скоро да го оставят на мира. Тези, които владееха магията на духа, искаха да узнаят нещо повече за Ейдриън и хапчетата. А всички останали бяха жадни да разберат каква ще бъде следващата стъпка с Нийл. Аз бях изпълнила задачата си и когато умората започна да ме наляга, се измъкнах тихо от стаята, за да се прибера и да си легна. Знаех, че приготовленията за пътуването ще започнат по-късно утре, така че в момента никой не се нуждаеше от мен. Хубавото на това да си принуден да следваш нощното разписание на мороите беше, че тялото ми беше толкова уморено, че нямаше да позволи на ума да ме държи будна с мъчителни въпроси. А повярвайте ми, те не бяха малко. Трябваше да разбера някогашния Ейдриън. Трябваше да разбера Ейдриън, когото обичах. И трябваше да разбера защо не ми е казал, че се е изправил лице в лице с един от най-големите си страхове, решавайки да взема хапчетата.
В ъгълчетата на очите ми бликнаха сълзи, които тутакси започнаха да замръзват. Спрях по средата на пътеката, водеща към декоративните дървета и се опитах да изтрия лицето си.
– Хей, добре ли си?
При непознатия глас вдигнах стреснато глава. Е, не беше съвсем непознат. Иззад дърветата изникна млад мъж, а миг по-късно се появи още един. Уморена и емоционално изцедена, в първия момент не ги познах. После осъзнах, че са приятелите на Ейдриън – или по-точно бившите му приятели от кафенето. Вцепених се, сетне се почувствах напълно будна и нащрек.
И ужасена.
– Сидни беше, нали? – Беше типът, който пръв ме заговори. – Аз съм.
– Уесли – изпреварих го аз. – Спомням си.
– Наистина ли? Това е велико. Тогава сигурно си спомняш и Ларс.
Слабата светлина от уличната лампа малко по-нататък, процеждаща се през клоните на дървото над нас, освети лицето му, когато се ухили с усмивка, която навярно смяташе за приятелска. Не беше нужно да ме приближава, за да разбера, че е пиян – също, както и вчера. Такъв ли е бил и Ейдриън? Вечно опиянен? Това беше жалко, нищожно съществуване.