– Накъде си се запътила? – попита Ларс. – Имаш ли нужда от помощ?
– Прибирам се в стаята си, за да поспя. – Посочих сградата, която внезапно ми се стори безкрайно далеч. – Ето там.
– Да спиш ли? – засмя се Ларс. – Вярно. Ти си по дневното разписание. Виж, защо не дойдеш с нас? Да си поживееш малко, докато си тук. Ще ти дадем да пийнеш кафе, а после ще разгреем на няколко купона.
– Или може би ще предпочетеш някое по-тихо местенце? Може да отидем у дома и да си поприказваме. – Това беше Уесли, на когото явно му беше трудно да накара гласа си да звучи сериозно и отговорно.
– Не, благодаря ви – отвърнах и отстъпих леко. Оказах се с две крачки по-близо до моята сграда. За нещастие, ми оставаха още най-малко двеста до там. – Наистина съм уморена.
Ларс смушка Уесли.
– Виждаш ли какво става, когато си взела Ейдриън за екскурзовод. Принудена си да се задоволиш със скуката.
– Ейдриън не е скучен – възразих аз. – Особено в миналото, съдейки по легендите, които се носят за него.
Уесли изсумтя презрително.
– Дори и тогава никога не е разпускал като нас.
– Ако искаш, можем да ти разкажем всичко за него! – възкликна Ларс, очевидно вьодушевен от идеята. Погледът му се стрелна за миг настрани, после отново се прикова в мен. – Ще ти разкажем всичко, което е нужно да знаеш. Да вървим в бърлогата на Уесли.
– Не, благодаря – повторих аз. Вече знаех всичко, което ми бе нужно да зная за Ейдриън, а най-вече, че изобщо не приличаше на тези загубеняци. – Трябва да вървя. – И без да се помайвам, забързах към моята сграда.
– Ей, почакай! – викна подире ми Ларс. Движеше се забележително бързо за някой, който бе толкова пиян. Улови ме за ръката, точно когато ме осениха две тревожни мисли. Защо се влачат след мен? И преди не бяха ли трима?
Опитах се да се извърна и точно тогава зад мен изникна третият. Запуши с ръка устата ми. Необходима ми бе част от секундата, за да си спомня уроците на Улф. Ритнах назад към Брент и се зарадвах, когато го чух как изкрещя "Ох!". Ръката му се плъзна от устата ми, давайки ми възможност да приложа друга тактика на Улф: изкрещях за помощ.
Старите страхове на алхимиците, насадени в мен от рождение, се пробудиха. Ето го пред мен, злото, за което винаги са ни предупреждавали: вампири, преследващи ме в нощта. Създания на Ада, жадни за кръвта ми, точно когато бях сама и беззащитна. За миг страхът и паниката ме сковаха. После един силен глас заговори в мен: "Не си беззащитна. Можеш да направиш нещо. А сега, БЯГАЙ!" Но когато се опитах да се отскубна и да побягна, открих, че Ларс ме стиска изненадващо силно. Уесли се появи от другата ми страна, за да му помогне да ме задържи.
– Трябва да се махаме оттук – рече Брент задъхано.
– Не – каза Уесли. – Още не е късно. Можем да я заведем у дома и да се убедим, че тя не помн.
Не си беззащитна.
Магията изригна в мен. Надигна се и се устреми към дървото над нас. Един покрих със сняг клон се покори на силата ми, откърти се и се стовари върху Ларс. Това се оказа достатъчно, за да се изтръгна от хватката му. Уесли препречваше пътя ми към сградата, затова побягнах в противоположната посока. Знаех, че трябва да издържа, докато не се натъкна на патрулираща стража от пазители. Сигурно някой е чул крясъка ми.
Наистина се оказа, че са ме чули. Ейдриън изскочи до алеята, по която тичах, размахвайки клон като този, който магията ми току-що бе откъртила. Заковах се на място, когато той се хвърли между мен и тримата ми преследвачи, които също се спряха.
– Какво правиш? – попита го Уесли.
– Прилагам уменията си по дървожицу. Вероятно никога не си чувал за това бойно изкуство, но повярвай ми, достатъчно е да те сритам по задника и да изтрия това самодоволно изражение от мутрата ти.
Ейдриън се държеше по свойствения за него начин, дори в тази бедствена ситуация. И макар тонът му да звучеше лекомислено, лицето му бе добило почти непознатото за мен сурово и твърдо изражение, недвусмислено подсказващо, че е готов да се бие с гол клон в ръка, дори срещу нас да е изправена цяла противникова армия. Щеше да ме защитава всеотдайно и докрай, ако някой от тримата ме докоснеше дори само с пръст. Напрежението витаеше във въздуха около нас, докато противниците ни обмисляха следващия си ход. Макар и пияни и трудно държащи се на крака, те можеха да ни победят, ако прибегнат до груба сила. Двамата с Ейдриън навярно бяхме усвоили добре уроците по самозащита на Улф – да не забравяме и неговото дървожицу – за да ги отблъснем, но можеше да се стигне до грозна сцена. Концентрирах още магия в мен, но засега се въздържах да я използвам. Падналият клон можеше да се сметне за нормално природно явление, но не и една огнена топка.