– Аз си тръгвам – заяви Ларс, който едва се крепеше на крака. Без да се бави, се обърна и побягна, като остави сами Уесли и Брент.
– Ти сериозно ли ме заплашваш с един клон? – подвикна Брент. – Не се ли предполага, че си велик майстор на магията на духа? Не трябваше ли да накараш главата ми да се замае? Господи, знаех, че си се променил, но никога не бих предположил чак това.
– Не се е променил – заяви Уесли, отново насъбрал смелост. – Ейдриън Ивашков просто не иска да си цапа ръцете. Това е блъф. Хвани я.
– Да не си я докоснал! – изръмжа Ейдриън, когато Брент пристъпи към мен. Една ужасена част в мен закрещя да се възползвам от шанса да избягам, но нямаше начин да изоставя Ейдриън.
– Хайде. Ейдриън – заубеждава го Уесли. – Хвърли този клон и се присъедини към нас. Ще те оставим ти да ѝ се пуснеш пръв.
Брент го изгледа озадачен.
– Така ли?
– Той може да използва магията на духа за едно яко внушение, което да я накара по-късно всичко да забрави. – От самодоволния тон на Уесли можеше да се помисли, че току-що е направил епохално откритие. – Дори няма да са ни нужни наркотици.
– О, да! – възторгна се Брент и отново пристъпи към мен. – Така ще е много по-вкусна. Разбира се, вероятно ще врещи повече, но след това. Ах!
Ейдриън стовари клона върху главата на Брент толкова бързо, че не повярвах на очите си. Брент се свлече на колене и се просна на земята, доказвайки, че не ми се е привидяло.
– Май все пак главата ти се замая – отбеляза Ейдриън, надвесен заплашително над Брент.
Уесли беше готов да си плюс на петите също като Ларс, но нямаше подобна възможност.
Наблизо се чуха викове и двама пазители внезапно хукнаха към нас. Познах единия от тях: Михаил Танър, съпруга на Соня. Погледът му прескачаше между всички ни, а върху лицето му се изписа толкова потресено изражение, че чак доби комичен оттенък.
– Какво става тук? – възкликна дампирът.
Пазителите се отнесоха добросъвестно към задълженията си и отведоха всички ни (включително и Ларс) в щаба си, за да се уточнят всички подробности по нощното произшествие. Накрая стана ясно, че тримата пияници са се опитали да се възползват от мен, но безуспешно. Постъпката им бе заклеймена с моройския вариант на "хулиганска проява и нарушение на обществения ред в нетрезво състояние". Михаил с извинителен тон ни обясни, че това означава, че ще бъдат задържани само за една нощ зад решетките и глобени. Една ледена буца се образуваше в стомаха ми всеки път, когато си помислех какво искаха да ми сторят. Струваше ми се, че много леко се отърваха.
Направо заспивах права, когато Ейдриън ме изведе през главния вход на щабквартирата на пазителите. Спряхме се до вратата, за да се насладим още малко на топлината, преди да излезем навън.
– Извини ме – рече той. – Извини ме за всичко, случило се тази нощ.
Сблъсъкът едва ли бе продължил повече от няколко минути, но смесеният прилив на паника и адреналин сякаш избухна в гърдите ми, освобождавайки всички емоции, които толкова старателно се опитвах да сдържам досега. Любовта ми към Ейдриън ме погълна с такава сила, че аз едва не го сграбчих в обятията си, но навреме си спомних, че в другия край на фоайето имаше рецепция. Служителят зад бюрото не можеше да ни чуе, но определено щеше да види, ако притисна Ейдриън към стената и го обсипя с целувки.
– Няма за какво да се извиняваш – промълвих и го погледнах право в очите.
– Трябваше да ти кажа какво сторих на онова момиче. – Челото му се смръщи за миг. – Не биваше да го правя.
– Стореното от теб изобщо не може да се сравни с това, което са причинявали онези типове на невинните си жертви. А и тогава ти не си бил на себе си.
Той поклати глава.
– Бях на себе си – поне доколкото е възможно, ако постоянно си пиян. Може би не съм разсъждавал разумно, но аз самият си бях избрал този начин на живот. Аз съм отговорен за това.
– Всичко вече е минало. Вече не си същият, какъвто си бил тогава. Да, било е ужасно, но имаш късмет, че си се разминал с минимални последствия. А което е много по-важно: поучил си се от грешките си. Нещо, което не може да се каже за онези типове.
Усещах, че в тялото на Ейдриън пулсира напрежение и имах чувството, че и той едва се сдържа да не ме вземе в прегръдките си.
– Аз не съм нито жесток, нито насилник, Сидни. Ни най-малко. Винаги ще предпочета любовта пред войната. Но кълна ти се, ако те бяха наранили.
– Ала не го направиха – прекъснах го твърдо. В никакъв случай нямаше да му призная колко бях изплашена, защото се боях, че ще хукне да ги преследва. – Аз съм добре. Ти ме спаси.