– Имате билети за ранния утрешен полет от Филаделфия – продължи Лиса. – Ако тръгнете веднага, ще успеете.
Всичките ми мисли за огнена разплата се изпариха. Да тръгнем веднага? И да зарежа уединението в стаята на Сидни и толкова рядката възможност да прекараме една нощ насаме? Идеше ми едновременно да се смея и да плача. Със Сидни бяхме толкова близо! Толкова близо до преломния скок в отношенията ни. И нямах нито едно логично възражение, тъй като действията на Лиса бяха абсолютно правилни за алхимик в тази ситуация – за всеки друг алхимик, но не и за Сидни.
– Нийл няма да иска да изостави Олив – промърморих неубедително.
– Точно сега Нийл е последната ни грижа – заяви Лиса твърдо. – Освен това той е със Соня. Тя го наблюдава за странични ефекти.
И така, потеглихме след час. Сидни отново беше зад волана и този път седях на предната седалка до нея. Позволявах си да я докосна крадешком по крака или ръката, когато мислех, че Нийл не ни гледа. Откраднатите милувки я караха да се усмихва, въпреки че не отклоняваше поглед от пътя. Наслаждавах се на тези усмивки, макар че никой от нас не се радваше на неочакваното заминаване. Нийл наистина не искаше да се разделя с Олив. А двамата със Сидни не искахме да напускаме нашето убежище.
– По-тъмно е, отколкото очаквах – отбеляза тя по едно време. Бяхме тръгнали привечер, но заради гъстите облаци мракът се спусна рано.
– Какво казаха в прогнозата за времето? – попитах. В кралския двор валеше само лек сняг, но колкото повече напредвахме, толкова повече се усилваше снеговалежът.
– Не зная. Забравих да проверя.
В знак на престорен ужас притиснах ръка до сърцето си. Шегата настрана, но това действително беше крайно неприсъщо за нея.
– Сидни Сейдж да потегли неподготвена на път? Накъде отива този свят?
Тя отново се усмихна.
– Не аз планирах това пътуване.
– Добре поне, че имаш мен за помощник. – Извадих телефона си и почувствах как цялото ми нехайство се изпарява, когато узнах, че се задава буря. – По дяволите! Предупреждават, че в планините се задава снежна буря.
– Какво? Защо никой не ни предупреди? – възкликна тя.
– Навярно и те не са проверили прогнозата. Този, който е поръчал билетите, повече се е тревожил дали ще успее да стигнем навреме до летището. Обзалагам се, че бурята няма да засегне Филаделфия.
Лицето на Сидни доби още по-мрачен вид и за пръв път се замислих сериозно за условията, в които се намирахме. Пътят едва се виждаше заради гъстата пелена от неспирно сипещия се сняг. Тя въздъхна.
– Път, който обикновено се изминава за един час, сега ще ни отнеме почти три часа. Може би не е зле да се върнем и да изчакаме бурята да отмине. Накъде се движи бурята?
– Кралският двор е с по-малка надморска височина. Там трябва да вали по-слабо. И пътят назад е с по-малко завои – обади се Нийл от задната седалка. Навярно искаше да се върне при Олив. – По-малко сняг и по-малко хлъзгави пътища със завои.
Може би шосето беше заледено; може би беше само снегът. А може би тя беше по-уморена, отколкото си мислех. Каквото и да бе, когато тя взе един остър завой на планинския път, гумите се подхлъзнаха и колата поднесе настрани. Сидни изкрещя, а аз едва успях да зърна един бор, който изскочи срещу нас, миг преди колата да се блъсне в него и въздушните възглавници да блокират зрението ми.
Времето спря. Едновременно ми се стори, че изтече цяла вечност и един миг, преди да осъзная отново къде се намирам, Кошмарът ми се бе сбъднал.
И в онези секунди, след като въздушните възглавници се свиваха, докато всичко наоколо беше мъртвешки замряло, единствената ми мисъл беше: "Сидни е мъртва, а аз нищо не мога да направя"
Извърнах се към нея, със сърце, готово да изскочи от гърдите ми, и я видях да разкопчава колана си.
– Слава Богу – въздъхнах и се пресегнах да хвана ръката ѝ. Тя стисна моята, силно и уверено. Спомних си за Нийл и тъкмо да се обърна, за да го проверя, когато чух как се размърда на задната седалка.
– Всички добре ли са? – попита той.
– Мисля, че сме наред – отвърна Сидни. – Може би леко контузени. Но не мога да кажа същото за колата.
Излязохме, за да я огледаме. Краката ми се подкосяваха, но това бе повече заради току-що преживяния шок. По лицата на спътниците ми можеха да се прочетат подобни чувства, но слава Богу, това беше най-лошото. Нямахме сериозни наранявания. Колата се беше блъснала в един бор и предницата се бе смачкала, но не толкова силно, че и ние да бъдем премазани. Не изгубих много време в размисъл за висшите сили, но ако те имаха пръст в това, им бях безкрайно благодарен.