Съдържателката ни връчи три ключа и ни разведе набързо из първия етаж, като ни показа трапезарията и бюфета за гостите. Когато най-после се качихме на горния етаж, аз дръпнах Нийл настрани и оставих жените да продължат напред.
– Чуй ме – казах тихо. – Сидни навярно току-що те спаси от измръзване. Ако наистина си човек на честта, както твърдиш, няма да обелиш и думичка за това, което видя. Ако го направиш, ако съсипеш живота ѝ, това ще бъде най-гадната и презряна постъпка, имайки предвид, че ѝ дължиш своя. Разбрахме ли се?
За няколко мига Нийл се взира сериозно в мен.
– Идеално.
Нямах нищо против, ако можех да използвам малко внушение, за да си осигуря мълчанието му, но нещо в този твърд и непоколебим поглед ме накара да му повярвам. Когато се качихме на горния етаж, исках да отида при Сидни, но реших първо да се настаня в своята стая. Захвърлих небрежно куфара си в единия ъгъл. Както и останалата част от странноприемницата, и тази стая бе уютна и приятна. Леглото беше с балдахин, а във вазите имаше свежи цветя. Прокарах пръсти по меките листенца на синята хортензия и останах поразен, че съдържателката бе положила толкова усилия, дори когато не очакваше гости. В банята видях голяма мраморна вана и не по-малко впечатляваща модерна душкабина. Изведнъж се почувствах мръсен от пътя, свалих дрехите и пуснах горещата вода. Тя опари кожата ми, но въпреки това усещането бе прекрасно след онзи пронизващ студ навън.
Когато излязох от душа, чух сигнала за есемес от телефона на любовта. Забързах към него. "Взе ли го?" питаше Сидни.
"Какво да взема?"
"Погледни под вратата."
Последвах инструкцията и намерих един ключ за стая, пъхнат под процепа. Без да си давам труд да ѝ отговарям, се облякох набързо, излязох и поех по коридора. Завих към стаята, чийто номер бе обозначен на ключа. Едва не почуках, но после реших, че имам открита покана и отключих вратата.
Пристъпих вътре и затворих вратата. Стаята беше дори по-хубава от моята. Повечето от лампите бяха угасени, а в камината весело пращеше огън. Сидни седеше на леглото и когато приближих, стана.
Беше гола.
Застинах, ключът се изплъзна от ръката ми и издрънча върху дървения под. Сърцето ми спря за няколко секунди, а после запрепуска бясно, както никога досега в живота ми.
– Ела тук – изрече тя с глас, нетърпящ възражение.
Краката ми сами ме поведоха напред. Освен нея, нищо не виждах. Нито аз, нито някой друг художник би могъл да запечата върху платното това великолепие. Беше невъзможно да се повярва, че тя някога се е съмнявала в красотата на тялото си. Отблясъците от огъня в камината, танцуващи по съвършената ѝ златиста кожа, ѝ придаваха вид на сияеща богиня от легендите. Искаше ми се да коленича пред нея и да ѝ обещая вечно да ѝ служа.
Като стигнах до нея, тя пое ръцете ми и ги отпусна върху голите си бедра. С удивление открих, че целият треперя. Тези очи, обрамчени с дълги мигли, с цвят на тъмен кехлибар във всички оттенъци на златото, срещнаха моите с такава увереност, че се почувствах като жалък новак.
– Мисълта ми е напълно ясна и съзнавам какво правя – додаде тя.
Трябваше да преглътна два пъти, преди да си възвърна дар слово. Бяхме така близо. Деляха ме сантиметри от прекрасното ѝ тяло, обсебвало сънищата ми – сънища, които тутакси избледняха в сравнение с реалността.
– Не заслужавам това – прошепнах. Вдигнах ръце и обхванах лицето ѝ в шепи. – Не и след това, което сторих с живота си.
– Вече ти казах: онази глава от живота ти е затворена завинаги – отсече Сидни. – Ние не сме същите хора. Постоянно се променяме, ставаме все по-добри. Когато си решил да вземаш онези хапчета. Ами, не става дума само за това какво могат да причинят. Важен е куражът да предприемеш тази стъпка. Аз винаги съм вярвала в теб, но.
– Накарах те да плачеш – прекъснах я. Онзи спомен винаги щеше да остане рана в сърцето ми.
– Плаках, защото те обичам и не знаех как да ти помогна да се справиш с всичко. – Тя се пресегна и докосна устните ми с върховете на пръстите си. Светът около мен сякаш се залюля. – И тъкмо в това беше грешката ми. Ти се справи сам. Не се нуждаеше от мен.