Гледах смаяно блесналите очи на Зоуи, изключително радостна да я слушам как ми говори за закачките с Джил и дамгирите, все едно са нейни обикновени приятели от човешката раса.
– Съжалявам – сепна се Зоуи, изтълкувала погрешно мълчанието ми, – дори не те оставих да говориш. Как мина всичко при теб? Случи ли се нещо важно?
Да, определено се случи.
– Чакаме да видим какво ще стане – отвърнах и отново се заех с разопаковането на багажа. – Инжектираха на Нийл от кръвта на Олив. Силно се надяваме, че това ще го предпазва да не стане стригой.
– Било е много храбро от негова страна – призна тя.
Вдигнах очи от блузата.
– Еха, Зоуи! Струва ми се, че през последните пет минути два пъти се изказа с добро за дампирите.
– Не си въобразявай разни неща – заяви тя, но се усмихваше. – Но. Да, може би не са толкова лоши. Искам да кажа, че не са като нас, но не са чак толкова неприятна компания. Всъщност всичко е по-лесно, ако не ги мразим.
– Със сигурност е така – съгласих се. Озари ме лъч на надежда. През последния месец за мен беше крайно мъчително да живея със Зоуи и суровите ѝ алхимически възгледи. Но как можех да я обвинявам? Не бях ли някога и аз същата? Много време ми отне да преодолея дълбоко вкоренените предразсъдъци. Дали и тя би могла? Навярно с времето ще надрасне стремежа си да впечатли баща ни и ще осъзнае, че мороите и дампирите са като обикновените хора. Колко опияняваща бе мисълта, че отново ще бъдем истински сестри и ще споделяме една и съща бунтовническа философия срещу алхимиците. Може би Маркъс накрая ще развали татуировката ѝ.
Запазих тези мисли за себе си, защото знаех, че не бива да избързвам. Но ми беше трудно да не се изпълня с надежди, когато по-късно вечеряхме с другите и забелязах, че тя вече не изглеждаше така, сякаш едва се сдържа да не скочи от масата и да побегне. Всички бяха в добро настроение, докато очите на Джил не се втренчиха някъде зад мен и тя въздъхна тежко. Обърнах се и видях две момичета, които окачваха обява за бала по случай Свети Валентин.
– Иска ми се и аз да отида – пророни тя скръбно.
– На мен също – присъедини се Анджелина.
– Е, какво ви пречи да отидете? – попитах аз.
Джил изгледа Нийл косо, но той бе потънал в своите мисли.
– Защото няма с кого да отида – призна тя. Анджелина закима в знак на съгласие.
– Сигурна съм, че ще намериш някого. – Погледнах към Зоуи. – Както и ти.
Очите ѝ се разшириха.
– Какво? Да отида на бал?
– Разбира се. Всички ходят. И ти трябва да опиташ.
– А защо ти не опиташ? – За няколко секунди не успях да продължа, потънала в спомен за моя първи и единствен бал. Ейдриън се появи, напи се до козирката и се наложи аз да го заведа до жилището му, където токът изгасна. – Понякога не е зле да се разпусне малко.
Еди, който изглежда не се вълнуваше от бала, се ухили.
– Сидни, когато се срещнахме за пръв път, бях готов да се закълна, че няма да доживея да чуя такива думи от устата ти. Какво става с теб?
Всичко, помислих си.
В отговор му се усмихнах.
– Всички се нуждаем от малко забавление. Но предлагам вечерта на Свети Валентин да забравим за бала, а да отидем на кино. Кога за последен път сме излизали всички заедно?
– Мисля, че отговорът е "никога" – каза Джил.
– Е, тогава ще излезем. Ще купим билети, ще вземем и Ейдриън с нас. – Хвърлих изпитателен поглед към Анджелина, но тя не го забеляза. – Може би ще дойдат и други хора. – Чувствах се донякъде виновна, задето обещах на Трей да държа Анджелина по-далеч от Нийл, а виждах, че Нийл сам се грижеше за това. Дължах на Трей много повече, задето ми стана опитно свинче. Може би ако го поканя да дойде с групата на кино това ще му помогне по-бързо да измисли как "да се получат нещата" между него и Анджелина.
Животът скоро се върна към нормалния си ритъм. Възобнових обичайните си кратки посещения при Ейдриън след училище, макар че сегашните ни занимания значително се отличаваха от предишните. Липсваха ми онези дълги, лениви моменти в странноприемницата, когато времето сякаш забавяше своя ход, при все че и сега се радвахме максимално на близостта си. Аз продължавах "да наваксвам за изгубеното време" и дори напреднах толкова много, че започнах да чета книги за различни техники в секса. Чувствах се като задръстена забърка до деня, когато си спечелих впечатленото възклицание: "Къде го научи това, Сейдж?"
Развитието на отношенията ни с Ейдриън ме мотивираше още повече да ни пазя, което означаваше, че всячески се стараех да умилостивя Зоуи. Ние все още не прекарвахме достатъчно време заедно, за да бъде тя щастлива и доволна, но правехме други неща, които сестра ми харесваше, като например разрешавах ѝ от време на време да кара колата. Освен това я окуражавах да участва в безопасни занимания с останалите от групата и наблюдавах как тя все по – свободно общуваше с тях, започваше да се отпуска и да се чувства добре в компанията им.