Единственият облак на хоризонта на сестринските ни отношения бе надвисналата заплаха за развода на родителите ни. Зоуи продължаваше да смята, че съм на страната на баща ни. Каквито и съмнения да имах, всички се стопиха след онзи обяд/вечеря с него. Възнамерявах да свидетелствам в полза на мама, макар да знаех, че това ще доведе до сериозни усложнения в спокойния живот, който си бях устроила. До изслушването оставаха няколко месеца и аз не спирах да напомням на Зоуи колко много ни обича нашата майка и колко добър човек е тя. Дори веднъж предположих, че ако съдът присъди съвместно попечителство, Зоуи ще може да разпределя времето си между родителите ни, вместо да се посвети изцяло на служба на алхимиците, както мама се страхуваше. За миг Зоуи засия при тази идея, но сетне поклати глава.
– Татко не би го одобрил – рече умърлушено. Страхът ѝ от него бе твърде голям.
Едно от странните неща, които ми се случиха, беше, че се научих да си служа с апарата за татуировки. Радостта ми от сдобиването с истинското мастило на алхимиците много бързо изчезна, когато осъзнах, че не бих могла да помоля Улф да татуира Трей. Не само щях да пратя по дяволите измислената история за премахването на татуировката, но и Улф щеше да стане свидетел на действието на заклинанието. Затова накарах госпожа Теруилиджър да убеди Улф да остави апарата си в дома ѝ, в случай че отново се нуждаем от услугите му на татуировчик. Междувременно изчетох възможно цялата информация за този модел и упътванията за употреба. Когато съобщих новината на Трей, той не остана очарован.
– И защо аз ти вдъхвам повече страх от един едноок тип? – попитах възмутено, когато се срещнахме в дома на госпожа Теруилиджър.
– Той поне прави татуировки от години. А ти колко си направила?
– Нито една – признах си. – Но зная много повече за татуирането, отколкото него.
Единственото, което ме тормозеше, беше, че за разлика от татуирането със сол, мастилото с моройска кръв имаше цвят. И щеше да остави следа. Тъй като според мен втората татуировка трябваше да покрие съвсем точно първата, се налагаше да направя моята върху тази на Улф –
която на свой ред беше над татуировката слънце на Воините. Надявах се да успея да проследя точно линиите на лъчите, ала не знаех доколко умели ще се окажат ръцете ми.
– Ако я разваля, ще платя, за да ти я направят отново – уверих го.
Това малко го поуспокои, но докато лягаше върху работната маса, го чух да мърмори:
– Напомни ми защо се съгласих на всичко това.
– Защото държа Анджелина по-далеч от други съперници. Макар че. Предполагам, че няма да искаш да. Ъъ, да отидеш на кино заедно с нея в деня на Свети Валентин. Искам да кажа с цялата ни група.
– Нали трябва да стоя далеч от нея – из пъшка той.
– Е, не си длъжен да седиш до нея. Освен това няма да си сам.
– Ще си помисля – промърмори той неохотно.
Не знаех дали този кинаджийски план ще доведе до нещо. Нямах много опит със сватовничество го, но очевидно Трей и Анджелина не бяха постигнали особен напредък в преодоляване на чувствата си един към друг. Хрумна ми, че ако двамата започнат отново да се срещат, Трей със сигурност ще трябва да скъса връзките си с Воините. А нямаше ли това да е принос за по-великото всеобщо благо? Или аз само усложнявах нещата?
Но това беше проблем, за който щях да мисля по-късно. Засега вниманието ми бе съсредоточено върху аматьорската татуировка – която всъщност направих доста добре. Подсилих очертанията на слънцето и почти не се отклоних от линиите на лъчите. Трей искаше да се погледне в огледалото, но преди това аз трябваше да довърша заклинанието. Внушението, направено с магията на елемента земя, можеше да има забавено въздействие, което да се активира при определени условия. Ейб бе добавил в кръвта внушението за подчинение, но без конкретна насоченост. И тъкмо тук аз щях да се намеся. Веднага щом кръвта проникне в кожата на субекта, магията се деблокира и е готова за действие. Трей седна, аз се наведох напред и приковах поглед в очите му.
В ритуала на алхимиците, след като кръвта се инжектира, хиерофантът дава на новопосветения стандартните инструкции: "Нашите думи са твои думи, нашите цели са твои цели, нашата вяра е твоя вяра". Никога досега не съм се замисляла над тези думи. Те имаха ритуален характер и доскоро не бях осъзнала колко буквално въздейства заклинанието върху конкретната личност. След това хиерофантът добавяше: "Никога няма да говориш за света на свръхестественото на онези, които не са част от него. Ще пазиш строго тайните му". До това се ограничаваше действието на цялото заклинание. Не можеха да се дават произволни команди. Мороите имаха достатъчно възражения против внушението, затова насищаха кръвта с много ниско ниво на магия. Или поне повечето от мороите постъпваха така. Очевидно, след като някои алхимици бяха програмирани с по-силни команди, съществуваха морои, които бяха готови да нарушат правилата и да придадат повече сила на кръвта.