Веднъж тя ми бе споделила, че на младини баща ми бил по-добър и сговорчив. Трудно ми бе да си го представя, но все трябва да е имало причина да се омъжи за него. С течение на годините баща ми бе станал студен и неотстъпчив, отдаден докрай на каузата на алхимиците с преданост, която засенчваше всичко останало в живота му, дори дъщерите му. Беше груб и суров, прекадено праволинеен и аз отдавна бях осъзнала, че за него съм по-скоро инструмент за постигане на по-големи цели, отколкото дъщеря.
От друга страна майка ми беше топла, сърдечна и забавна, винаги готова да покаже привързаността си към нас и да ни изслуша, когато се нуждаехме от подкрепата ѝ. Често се усмихваше. При все че напоследък не бях виждала усмивката ѝ.
– Зная, че на двете с Карли ще ви бъде трудно и ще страдате – продължи тя, – но това няма да повлияе много на ежедневието ви.
Замислих се над точно подбраните думи. На двете с Карли.
– Но Зоуи.
– Зоуи е непълнолетна и дори да работи като алхимик, според законите тя остава под опеката на родителите си. Или на единия от тях. Баща ти възнамерява да иска пълно попечителство, за да я остави там, където се намира сега. – Последва продължителна пауза. – Но аз съм решила да се боря с него. И ако спечеля, ще я върна тук, за да живее нормален живот с мен. Ако това е възможно.
Останах зашеметена, неспособна да си представя битката, за която тя се готвеше.
– Непременно ли трябва да бъде всичко или нищо? Не може ли да имате съвместни родителски права?
– Това ще означава той да има пълно попечителство. Баща ти ще упражнява контрол върху нея, а аз не мога да му позволя да завладее психиката ѝ. Ти вече си голяма. Можеш сама да вземаш решения и дори да си избрала своя път, ще го следваш по различен начин от нея. Ти си ти, а Зоуи прилича повече на.
Тя не довърши, но аз вече знаех отговора. Тя приличаше повече на него.
– Ако се сдобия с родителски права и я доведа у дома, ще я изпратя в нормално училище и може би ще съумея да ѝ осигуря поне донякъде живот на обикновена тийнейджърка. Ако вече не е твърде късно. Ти вероятно ще ме намразиш за това – задето искам да я изтръгна от вашата кауза.
– Не – отвърнах отривисто. – Мисля. Мисля, че идеята е страхотна.
Ако вече не е твърде късно.
Чух я как леко се задави и се зачудих дали не се бори със сълзите си.
– Трябва да се явим в съда. Никой няма да споменава алхимиците, дори и аз, но ще има обширна дискусия кой е по-подходящ родител и анализ на характерите. Зоуи ще трябва да свидетелства. Както и вие двете с Карли.
И тогава разбрах защо мама каза, че ще ни бъде трудно.
– Вие искате да изберем един от двама ви.
– Аз искам от вас единствено да кажете истината – заяви мама твърдо. – Не зная какво ще поиска баща ви.
Аз обаче знаех. Ще поиска от мен да очерня майка си, да заявя, че е неподходяща за родител, че е само една домакиня, чието хоби е да поправя автомобили, но изобщо не може да се сравнява с един сериозен академичен учен като него, който е осигурил на Зоуи най-доброто обучение и културни познания. Ще поиска да го направя за доброто на алхимиците. Ще го поиска от мен, защото винаги постигаше желаното.
– Аз те обичам и ще приема всеки твой избор. – Смелата нотка в гласа на майка ми разби сърцето ми. Тя щеше да се сблъска с нещо много по-голямо и страшно от обикновен развод. Връзките на алхимиците се простираха много надалеч и надълбоко. А в правовата система? Много вероятно. – Просто исках да си подготвена. Сигурна съм, че баща ти също ще пожелае да говори с теб.
– Да – съгласих се мрачно. – Не се съмнявам, че ще иска. А ти добре ли си? – Като оставя настрани Зоуи, разводът щеше изцяло да промени живота на майка ми. Може би техният брак се е превърнал в нещо болезнено, но двамата бяха заедно двайсет и пет години. Да обърнеш гръб на всичко това изисква огромна пренастройка, независимо от обстоятелствата.
Усетих, че тя се усмихва.
– Добре съм. Отседнала съм при една приятелка. И взех с мен Цицерон.
Мисълта, че е отмъкнала семейния котарак, ме накара да се засмея, въпреки сериозния разговор.
– Е, поне си имаш компания.
Тя също се разсмя, ала в смеха ѝ прозвуча несигурна нотка.
– Освен това приятелката ми се нуждае от малко ремонт по колата, така че всички сме щастливи.
– Е, радвам се за теб, но ако се нуждаеш от нещо, пари или каквото и да е друго.
– Не се тревожи за мен. Само се грижи за себе си. И за Зоуи. Сега това е най-важното. – Поколеба се, преди да продължи: – Напоследък не съм говорила с нея. Тя добре ли е?
Добре ли беше Зоуи? Според мен отговорът зависеше от това какво се разбира под определението "добре". Зоуи беше във възторг, че изучава професията на алхимиците от толкова ранна възраст, но беше надменна и студена с приятелите ми – също като всички останали в нашата организация. Освен това беше една постоянна и заплашителна сянка, надвиснала над живота ми.