Връчих лъжицата на Каси и хукнах към дневната. Върху дисплея на телефона се бе изписал непознат номер.
– Ейдриън? Маркъс се обажда. Върнах се в страната.
За един ужасяващ момент си представих как Маркъс проваля с гръм и трясък страхотното ми празненство по случай рождения ден на Сидни. Направо го виждах да сърба супата от бамя.
– Още сме в Аризона и довършваме някои подробности – продължи той, – но планирам в неделя да бъда в Палм Спрингс. Реших, че трябва да организираме всичко, но без да се свързвам директно със Сидни.
– Добра идея. – Телефонът на любовта беше запазен за нас двамата, а алхимиците можеха много лесно да проследят другия ѝ телефон. Сидни постоянно се страхуваше да няма неприятности с тях, но Маркъс рискуваше много повече. – Какво имаш наум?
– Знаеш ли колко мастило е приготвила?
Аз бях с нея – през по-голямата част от процеса.
– Примерно казано, достатъчно, за да се напълни стандартна кофа с боя.
– Хм. Може би бихме могли да се срещнем на паркинг пред магазин за строителни материали. Ще изглеждаме като обикновени купувачи.
– Паркирали един до друг си разменят кофа с боя? Да бе, никак не е подозрително.
– А ти имаш ли по-добра идея? Никога не се знае къде и кога наблюдават алхимиците.
– Сигурен съм, че не наблюдават преподавателката ѝ – казах аз. – А и без това мастилото е в нейната къща. Ще се срещнем там и поне ще имате възможност да поговорите. Сидни несъмнено ще иска да ти даде някои инструкции.
– Това е добра идея – склони Маркъс неохотно. – Щом смяташ, че тази нейна учителка е надеждна.
– На сто процента.
Дадох му адреса и се уговорихме за часа. Когато затворих, Каси и Роуина се кискаха, склонили глава една до друга, докато приготвяха кексчетата, така че реших да не им се пречкам. Изрових телефона на любовта и пратих есемес на Сидни:
" Обади се Робии Худ. Ще се срещне с теб при ДТ, неделя, в осем вечерта. Устройва ли те?"
Отговорът ѝ дойде веднага: "Ще го уредя. Благодаря, че си уговорил срещата."
"Той смята, че заради безопасността е по-добре всичко да минава през мен. Сигурна ли, че ще можеш да дойдеш тази вечер?"
Почти чух въздишката ѝ.
"Да, но беше много трудно и утре ще имам адски проблеми. Освен това избухна и поредната разправия за развода. После ще ти разкажа."
"Нима току-що използва думичката с "а"? Навърши деветнайсет и вече си съвсем друга жена."
Понечих да прибера телефона и забелязах, че имам две пропуснати повиквания от Анджелина отпреди два часа. Зачудих се дали да ѝ се обадя. В крайна сметка винаги съществуваше възможността да задигне училищния автобус. Но разбира се, ако се бе случило нещо важно, Сидни щеше да го узнае преди мен. Анджелина не бе оставила съобщение на гласовата поща, затова реших да приема на доверие, че всичко е наред и просто ѝ е хрумнал някой от нейните шантави въпроси.
Когато се върнах в кухнята, кексчетата бяха готови, а Каси довършваше бъркането на ментовата глазура в една купа.
– Леле, ти можеш сама да правиш това чудо? – удивих се аз. – Мислех, че се доставя само в кутии.
Тя изтръска лъжицата в купата.
– Сигурна ли си, че можеш да гарантираш за този тип, Ро?
Роуина се ухили.
– Не и за готвенето. Но за живопис и романтични намерения е напълно надеждна инвестиция.
– Не забравяй и житейските съвети – уточних аз. – И за това много ме бива.
– Уверявам те, че няма да го забравя – подметна Роуина иронично. Огледа се и се намръщи. – Уютно местенце, но никога не бих предположила, че имаш гадже. Няма никакви снимки. Тя никога ли не забравя по нещо? Сако или плюшена играчка?
От думите ѝ краткотрайна болка прониза сърцето ми, защото тя беше права. Домовете на нормалните хора изобилстват със следи от връзките им. Най-малкото би трябвало да имам залепена върху хладилника снимка на нас двамата със Сидни. В апартамента нямаше никакви признаци, че имам гадже, защото що се отнасяше до останалия свят, аз нямах.
– Ако я познаваше, щеше да знаеш, че тя никога нищо не забравя. – Не споменах за липсата на фотографии. – Прекалено организирана е. Аз съм този, на когото не можеш да се довериш да запомни кое къде е оставено.