Сидни се замисли за няколко мига.
– Е, аз имам кола.
След час бях готов да се закълна, че никога повече няма да си правя майтап за онази мазда.
Оказа се една от най-вълнуващите ни срещи. И безусловно, една от най-изобретателните, имайки предвид колко е тясно на задната седалка. Докато лежахме един до друг, загърнати в одеялото, което се досетих да взема, се опитах да запечатам в паметта си всяка подробност. Гладката ѝ кожа, извивката на бедрото ѝ. Вьодушевяващата лекота, изпълваща душата ми, блажената умора.
Сидни дръзко се изправи и протегна ръка към люка на покрива на колата.
– Как ти се струва това като фон за рожден ден? – попита тя триумфално. Сребристият лунен лъч се процеждаше между клоните и струеше върху главите ни.
Преди да си свалим дрехите, тя обиколи квартала, за да се увери, че никой не ни следи. Макар да нямаше основания да подозира, че алхимиците ни шпионират, Сидни предпочиташе да не рискува. Доволна от предпазните мерки, накрая паркира на едно много удобно място на моята улица – от едната страна имаше дървета, а от другата – пустееща сграда на една пресечка от сградата ми. Естествено, някой можеше да мине покрай колата и да ни забележи, но вероятността за това беше много малка в този мрак.
Тя се сгуши отново под одеялото до мен и се извърна, за да отпусне глава върху гърдите ми.
– Чувам сърцето ти – рече тя.
– Нима от време на време проверяваш, за да се убедиш, че не съм нежив?
Отговорът ѝ беше тих смях, последван от дълга, чувствена целувка отстрани по врата ми.
Ръцете ми се стегнаха около нея. Отново се опитах да запомня всяка подробност от този момент. Телата ни се преплитаха в идеална хармония. Струваше ми се невъзможно, че извън блажения лунен рай на тази кола съществува един свят, от който трябва да се крием; свят, който иска да ни разкъса. Мисълта за това, което ни заобикаляше, караше всичко помежду ни да изглежда още по-призрачно и нетрайно.
– Разпадат се нещата; центърът не издържа – промърморих аз.
– Сега Иейтс ли цитираш? – попита тя недоверчиво, като леко повдигна глава. – Тази поема е за апокалиптични видения и Първата световна война.
– Зная.
– След секс имаш доста странни поетични предпочитания.
Усмихнах се и прокарах пръсти през косата ѝ. Не бяха нито златисти, нито сребристи, а е някакъв вълшебен, междинен цвят. Дори във вихъра на любовта и радостта усещах как ме завладява частица от капризното униние на Ейдриън Ивашков.
– Ами. Просто понякога чувствам, че това е твърде хубаво, за да е истина. Дори в моите сънища не бих могъл да създам нещо толкова съвършено. – Притеглих я по-близо и притиснах буза о нейната. – И все пак съм достатъчно песимист, за да зная, че накрая ще се събудим.
– Това няма да се случи заяви тя убедено. – Защото това не е сън. Това е реалност. И ние можем да се справим с всичко, което ни очаква. В поемите, които четеш, не си ли се натъквал на Уилям Морис?
– Това не е ли онзи тип, който произвежда цигари? – Ето че сега ме обвиняваше, че чета неромантични поеми.
– Не. Уилям Морис е английски писател. – Тя се претърколи настрани и се зарови в купчината дрехи на пода на колата. След секунди намери телефона си и потърси името в интернет. – Сега ще го намерим. – "Ръцете им не трепереха, нозете им не се препъваха." – Захвърли телефона обратно върху купчината, сгуши се отново до мен и сложи ръце върху гърдите ми, там, където туптеше сърцето ми. – Поемата се нарича "Любовта е достатъчна". Докато сме заедно, ще бъдем като тях. Без треперене. Без препъване. Няма да ни спрат.
Улових ръцете ѝ и ги целунах.
– Как така ти стана мечтателна романтичка, а аз започнах да се безпокоя за всичко?
– Мисля, че си влияем взаимно. Само не се шегувай с това – предупреди ме Сидни.
– А ти не ми давай такива добри поводи.
У смихнах ѝ се, но онази тъга продължи да витае над мен, дори когато лежах там, преливащ от щастие. Никога досега не съм си представял, че мога толкова силно да обичам друг човек. И никога не съм и помислял, че мога така да се страхувам да не го изгубя. Така ли се чувстват всички влюбени? Така ли се вкопчват в любимите същества и се будят ужасени посред нощ, изплашени да не останат сами? Това ли е неизбежният начин на живот, когато обичаш толкова дълбоко? Или това се случва само с тези от нас, които вървят по ръба на пропастта, които живеят в такава паника?
Приближих лице на милиметри до нейното.
– Толкова те обичам.
Тя примигна по онзи начин, както когато се боеше да не се разплаче.
– И аз те обичам. Хей. – Едната ѝ ръка се плъзна нагоре и се притисна към бузата ми. – Не гледай така. Всичко ще бъде наред. Центърът ще издържи.