– Откъде знаеш?
– Защото ние сме центърът.
ГЛАВА 20
Сидни
Отпуснах се на колене и огледах работата си. Близо четири килограма мастило, благодарение на което можеше да бъдат освободени други алхимици, които не желаеха повече да бъдат контролирани от началниците си. Това щеше да промени начина, по който Маркъс осъществяваше мисията си. Щеше да промени всичко.
Тъкмо Маркъс беше част от причината да се съглася с безумното предложение на Нийл. Това бе друга възможност за велико откритие. Проверих въпросния стригой от Лос Анджелис в базата данни на алхимиците и установих, че предположенията на Нийл са верни. Всички признаци сочеха, че този стригой действа на определена територия и обикновено сам. Преобладаващата теория беше, че навярно е наскоро превърнат. Въпреки че тези чудовища не бяха много добри в организацията, опитните стригои знаеха, че са много по-силни, когато действат на групи. Ако този беше начинаещ, толкова по-добре за нас. Само се надявах двама дампири и една вещица, владееща магията с огън, да са достатъчни, за да го победят.
Но бях напълно наясно, че нещо можеше да се обърка, затова не споделих намеренията ни с Ейдриън. Мразех това. Знаех, че постоянно се рушат сериозни връзки, защото единият партньор е достатъчно глупав, за да крие нещо важно. Когато с Ейдриън станахме гаджета, се заклех никога да не правя подобно нещо. Но в същото време знаех, че ако Ейдриън узнае за нашите планове, ще се случат няколко неща.
Първо: ще поиска да дойде с нас. Второ: ако нещо се обърка, ако някой от нас бъде ранен – или, не дай Боже, убит – той никога няма да си прости, че не е могъл да го излекува. Бях го видяла изписано върху лицето му, преди и след като започна да взема хапчетата. Може би се бе пристрастил към усещането за могъщество, което вдъхваше магията на духа. Ала това, което най – много измъчваше Ейдриън, беше неспособността му да помага на другите. Не можех да допусна да се почувства безпомощен.
Последната причина да го държа настрана от нашия план, бе чисто егоистична: не можех да рискувам да му се случи нещо.
"Разпадат се нещата"
Знаех, че думите на Ейдриън бяха само част от съзерцателните му метафизични настроения. Но те не спираха да ме преследват, може би защото разбирах за какво говореше той. Това, което споделяхме помежду си, беше съвършено, дори и да имахме само откраднати мигове, независимо че понякога ми се струваше, че танцуваме по ръба на пропастта и неизбежно ще полетим в бездната. Докато обмислях мисията си с Нийл и Еди, се питах с горчивина дали това няма да провали връзката ми с Ейдриън. Прекалено много се тревожехме да не бъдем разкрити. Може би всичко щеше да се разпадне, задето се впускам в една глупава, макар и благородна мисия.
Центърът не издържа.
Въздъхнах и се изправих. Сега нищо не можеше да се направи. Бях решена да доведа докрай замисленото. Сидни Сейдж наистина беше безразсъдна и дръзка.
Като се върнах в стаята си в общежитието, заварих Зоуи да довършва домашната си работа. Нещата се бяха поуталожили след снощната разправия за рождения ми ден, ала помежду ни все още се долавяше напрежение.
– Хей – казах, докато свалях палтото си.
– Хей – отвърна тя. – Приключи ли работата си с госпожа Теруилиджър?
Реших да не обръщам внимание на обвинителния ѝ тон.
– Да. Големият проект е завършен в основни линии, така че вече би трябвало да имам повече свободно време. – Смятах, че това ще я зарадва, но тя продължаваше да се чумери и аз опитах друг подход: – Искаш ли кексче? – Бях донесла останалите кексчета от галавечерята ни с Ейдриън, като ѝ казах, че съм ги купила от "Спенсърс", който се славеше с добре заредената си витрина за сладкиши.
Зоуи поклати глава.
– Твърде много калории. Освен това, почти е време за вечеря.
– С нас ли ще вечеряш? – попитах с надежда. Също като мен, и тя имаше приятели сред хората и понякога ги предпочиташе пред компанията на мороите.
Видях я как се поколеба, сетне ми се усмихна нерешително и надеждата ми избуя.
– Разбира се. – Зоуи искаше да бъдем сестри. Но също като мен, не знаеше как да стане.
Някой ден, казах си. Някой ден ще оправя всичко. Ейдриън, Зоуи. Животът отново ще стане лесен.
Тя малко се оживи, когато слизахме по стълбите и аз ѝ казах, че може да вземе колата и да упражни различните маневри. За пръв път от доста време оставах в училище за вечерта, така че можех да ѝ позволя да покара маздата. Ала трябваше да призная, че никак не ми се щеше да ѝ предоставям колата, след всичко, което миналата нощ правихме вътре двамата с Ейдриън. Спомените нахлуха с нова сила и даже сега дъхът ми секна. Лунната светлина, докосването му. Никога вече нямаше да мога да гледам тази кола с някогашните очи, но сантименталността ми не беше основателна причина да държа Зоуи далеч от нея.