– Почакай. Превърни ме. Направи ме един от вас. Пробуди ме.
Стригоят спря и се засмя.
– Да те пробудя? Знаеш ли откога не съм попадал на дампир? Няма да си хабя кръвта заради теб. Ще се насладя на твоята.
– Мога да ти помогна. Мога да ти служа. – Не се съмнявах, че ужасът в гласа на Нийл беше истински. И все пак той беше там, рискувайки живота си за по-великото всеобщо благо. Идеше ми да плача, но бях длъжна да остана силна и да чакам да дойде моят ред да изляза на тази опасна сцена. – Мога да ти помогна да намериш други дампири. И морои.
Стригоят отново се засмя. Еди се наведе, за да прошепне на ухото ми, толкова близо, че устните му докоснаха ухото ми.
– Този е силен – изрече задъхано. – И е стар. Много стар. Сбъркали сме.
Нийл изкрещя, когато стригоят го ухапа по шията. Еди се напрегна, а аз сграбчих ръката му.
– Почакай. Трябва да узнаем.
Знаех какви мъки изпитва Еди, защото и аз се измъчвах по същия начин. И двамата искахме да помогнем на Нийл. Бездействието, дори за секунди, противоречеше на всяка частица от съществото ни. Виковете на Нийл стихнаха до стонове и докато стригоят продължаваше да пие, аз узнах страшната истина. Татуировката не действаше, а ние.
Стригоят внезапно се дръпна назад.
– Какво е станало с теб? – озъби се той. – Вкусът ти е. Нямаш нормален вкус!
Това бе всичко, което Еди искаше да чуе. За частица от секунда изскочи през прозореца и се приземи почти толкова изящно, колкото и стригоят. Замахна със сребърния кол, по стригоят, колкото и да бе невероятно, го очакваше. Еди се оказа прав. Беше стар и много силен. Може би твърде стар и прекадено силен за нас.
Еди и стригоят се завъртяха в смъртоносен танц, а аз изчаквах подходящ момент, за да се включа. Беше очевидно, че ако се бием в тясно пространство, една огнена топка можеше да изпепели всички ни. Намеренията ми бяха ясни и прости. Да използвам огън само ако стригоят убие или превърне някой от приятелите ми. Трябваше да се намеся само в краен случай, но се надявах, че ще намеря начин да помогна преди това на Еди, тъй като беше ясно, че задачата му е много тежка и почти непосилна. Нийл, макар и жив, беше извън строя.
Но Еди се биеше великолепно. Беше минало известно време, откакто за последен път го бях наблюдавала в разгара на битка и почти бях забравила, че моят брат под прикритие, с когото се шегувах и обядвах, всъщност беше смъртоносен воин. Успя здравата да затрудни стригоя и само веднъж се подхлъзна и олюля, когато кос удар го запрати в тухлената стена. Еди мигом се окопити, но аз виждах неизбежното. Няколко леки удара, поредица от малки травми. Те отнемаха силите му. В съчетание с по-голямата сила и издръжливост на стригоя всичко беше само въпрос на време.
Трябваше да действам. Не можех просто да стоя отстрани и да позволя Еди да загине, не и ако бях в състояние да направя нещо. Навярно беше изключено да запратя по чудовището огнена топка, но бях напълно сигурна, че поне можех да отвлека вниманието му. Скочих през прозореца върху контейнера за смет, а оттам на земята. Но не успях да го направя така ловко както Еди преди малко. Стъпих накриво и се препънах. Дори не беше нужно да използвам магия за отвличане на вниманието, защото стригоят тутакси ме забеляза. Изблъска Еди назад и се нахвърли върху мен.
Страх скова всяка частица от мен, когато злобното, смъртнобледо лице се надвеси похотливо над мен. Незнайно как, въпреки огромното желание само да крещя неистово, вдишах ръка и призовах малка огнена топка. Надявах се да го стресна достатъчно силно, за да се разкрие и Еди да успее да го убие. Но за мое изумление огънят не изплаши стригоя. Той сграбчи китката ми и ме удари в тухлената стена. Пламъкът угасна, а аз нададох тих вик.
– Не се опитвай да ми разиграваш такива номера, вещице – изръмжа той. – Познавам такива като теб. Вашата кръв може да не става за пиене, но вратовете ви се прекършват като на всички останали.
Виждах смъртта в очите му, ала не ужасът ме изпълваше, а скръбта – огромна, всепоглъщаща скръб за всички онези неща, които никога нямаше да направя. Никога повече нямаше да видя Ейдриън, никога нямаше да изживеем живота си заедно, никога нямаше да имам онези съвършени деца, за които той се шегуваше. Съжалявах дори за изгубените дребни неща. Никога повече нямаше да обядвам с приятелите си, никога нямаше да чуя някоя от нелепите забележки на Анджелина. И никога нямаше да оправя отношенията си със Зоуи.
Беше удивително колко много неща се мярнаха в съзнанието ми за частица от секундата. И не по-малко удивително беше как дори най-дребните неща ставаха толкова значими, когато усещаш, че си на път да ги загубиш.