Тя продължи да ме целува с диво настървение, с такава нетърпелива жар, че устните ѝ се одраскаха леко в зъбите ми. Бяха само няколко капки кръв, но сладкият метален вкус на кръвта върху езика ми изпълни цялото ми тяло с ослепяващ екстаз. Тя се отдръпна с тиха въздишка и докато я гледах на мъждивата светлина, видях как лицето ѝ се изкриви от ответен екстаз, когато чистият изблик на моройски ендорфини нахлу в кръвта ѝ. Устните ѝ се разтвориха; очите ѝ се разшириха от желание. В този миг бях сигурен, че ако приближа кучешките си зъби към шията ѝ, тя ще ми позволи да ги забия в нея. Ако исках, тази нощ можех да имам и кръвта ѝ, и тялото ѝ. И го желаех. Възбуждащата ѝ кръв ме извиси до върховете на блаженството, събуди глада ми не толкова заради самата кръв – а защото бе нейната. Нейната същност. Копнеех за това всепоглъщащо единение с нея, да рухнат всички граници помежду ни, да я видя как се потапя във вълната на насладата от ендорфините. Щеше да ми позволи да го направя. Дори можеше да пожелае да го направя – или поне тази Сидни, която случайно бе получила кратък прилив на ендорфини. Ала аз не бях сигурен дали би го искала нормалната Сидни, независимо колко силно ме обичаше. И докато не бях, това бе граница, която ние нямаше да прекрачим, колкото и да ме подлудяваше тази мисъл.
Тя остана надвесена над мен още няколко напрегнати секунди, докато всеки от нас водеше своите вътрешни битки. Сетне мигът на изкушението отлетя и ние внезапно се нахвърлихме един върху друг с ожесточение, което помете спомена за нейната кръв. Аз се къпех в море от желания, потъвайки във всяка частица от съществото ѝ. Нейният плам бе не по-малко изгарящ от моя; тя мълвеше името ми, вкопчила се здраво в мен, а ноктите ѝ се забиха в кожата ми, боеше се да не ме изгуби, ако отпусне прегръдката си.
Честно казано, трябваше да призная, че разбирах причините, заради които ме бе държала в неведение. Не ми харесваха, но ги разбирах. Ако трябваше да си разменим ролите, аз щях да направя същото, за да я предпазя. Трудно бе да я съдя, след като и аз имах тайни, не ѝ споделих за стабилизатора на настроението.
Последното важно нещо в цялата история бе това, че рискът, който бяха поели, си заслужаваше. Не можех да отричам резултатите. Кръвта на Олив действаше. Така или иначе, въпреки лутанията и догадките ни, бяхме успели да създадем магическа ваксина срещу стригоите. Ако само съществуваше начин да се изработи заместител.
– Знаеш ли – размишлявах на глас, докато обмислях случилото се. – Анджелина и Нийл наистина са се подложили на огромен риск. Никога повече няма да им се присмивам.
– Никога? – подразни ме Сидни.
– Е, може би не чак толкова много.
– Еди също рискува – напомни ми тя.
– Да, зная, но за него това е нормално. – И тогава си припомних предишните ѝ думи. – Почакай. Не каза ли, че Джил го целунала?
– Да. Беше много романтично, все едно каза: "Защо рискува живота си, глупчо?" – Тя замълча. – Всъщност прилича донякъде на това, което току-що се случи между мен и теб.
– По-добре да не е съвсем същото – промърморих.
– Добре. Да кажем само, че мотивите им са били същите – поправи се тя.
Въздъхнах и си отбелязах наум утре непременно да поговоря с Джил.
– Като се има предвид, че всички сте живи и здрави, мога да призная в какъв огромен успех се превърна това фиаско. В кралския двор всички ще са на седмото небе.
– А утре вечерта ще се срещнем с Маркъс и ще му предадем резултата от друг голям успех – допълни тя. – Може би тъкмо безумието на тези идеи е двигателят на успеха им.
– Винаги е така – отвърнах, докато галех с палец потното ѝ рамо. Когато се придвижиха по-нагоре по шията ѝ, пръстите ми докоснаха тънката метална верижка и така открих, че не беше свалила всичко. На шията ѝ още висеше дървеното кръстче, което ѝ бях подарил и внезапно тя ми се стори още по-секси, отколкото ако беше съвсем гола.
– План за бягство номер четирийсет и пет – обявих. – Ще се присъединим към нудистките колонии на остров Фиджи.
– Има ли такива на Фиджи?
– Е, трябва да са на някое топло място, нали?
Паниката да не я изгубя все още гореше в мен, пламъкът бе достатъчно силен, за да пожелая да я любя отново. Ала вместо това останахме да лежим и разговаряме през цялата нощ. В тази блажена отмала не телата, а мислите и душите ни се сляха в едно. В обятията си намирахме радост, покой и утеха, а равновесието, което всеки от нас внасяше в живота на другия, ми позволи да се унеса в дълбок сън, какъвто от доста време не ме бе спохождал.
Не знаех с какви въпроси ще се сблъска тя на следващия ден. Госпожа Тсруилиджър отдавна беше удобно извинение за отсъствията ѝ, но Зоуи със сигурност щеше да се чуди какво е задържало сестра ѝ през цялата нощ извън общежитието. Може би Сидни ще ѝ каже, че с преподавателката ѝ са работили до късно и тя е останала да преспи на дивана на Джаки. Както и да се стекат обстоятелствата, по решителното изражение на Сидни на следващата сутрин виждах, че тя ще се справи. Това беше нейна битка, не моя.