Както винаги, от нас двамата тя бе отговорната и не забравяше да следи за времето.
– О, Ейдриън, време е за лягане.
Наведох се към нея.
– Това покана ли е?
Тя леко ме отблъсна.
– Знаеш какво имам предвид. Когато си изтощен, никога не си в добра форма.
Това бе учтив начин да ми каже, че когато съм преуморен, съм по-уязвим към атаките на духа към здравия ми разум, с което не можех да не се съглася. Притесненият ѝ поглед издаваше недоволството ѝ, задето използвам магията на духа, за да създам този сън.
– Ще можеш ли утре да се измъкнеш? – Уикендите винаги бяха по-трудни за срещите ни, защото Зоуи се влачеше след нея като сянка.
– Не зная. Ще видя какво мога да направя. О, Господи.
– Какво?
Тя притисна ръка към челото си и изохка.
Хопър. Забравих го в къщата на вещиците. По време на партито търчеше наоколо, но толкова бях разстроена след разговора с майка ми, че побързах да си тръгна заедно с госпожа Теруилиджър.
Улових ръката ѝ и я стиснах.
– Не се тревожи. Хопър ще е добре. Бурна нощ в града, в компанията на по-възрастна жена. Мисълта направо стопля сърцето ми.
– Така се радвам, че си горд баща. Проблемът е как да го върнем у дома. Може би ще успея да се измъкна и да се видим по-късно утре, но не смятам, че ще имам достатъчно време да отида и да го прибера. Освен това мисля, че и госпожа Теруилиджър ще е заета.
– Хей! – нацупих се, леко възмутен. – Как така с лека ръка предполагаш, че щом вие двете с Джаки не можете да го направите, значи всичко е загубено? Аз ще го спася. Ако той пожелае да тръгне.
Тя засия.
– Би било страхотно! Но нали си зает с проекта по живопис?
Предлагах ѝ толкова дребна услуга, която в действителност нямаше да ми струва никакво усилие, но сърцето ми се стопли, когато видях колко много означава това за нея. Сидни толкова често бе принудена да се държи отговорно, да се грижи за всяка подробност, че, според мен, за нея беше смайващо, че някой друг може да изпълни някоя нейна поръчка.
– След това ще имам достатъчно време. Но неволната домакиня на нашия немирник няма ли да се ужаси, ако на прага ѝ цъфне един вампир?
– Не. Само не се престаравай с бащинската си роля. – Целуна ме леко, но аз ловко я притеглих и се постарах целувката да бъде много, много по-дълга. Когато накрая се отдръпнахме един от друг, и двамата бяхме останали без дъх.
– Лека нощ, Ейдриън – пожела ми тя многозначително.
Схванах намека и сънят се разсея.
Обратно в апартамента, се утеших с единствената чаша, позволена ми за деня, надявайки се по-скоро да заспя. Но нямах този късмет. В доброто старо време обикновено се нуждаех от три чаши, преди да изпадна в пиянско забвение. Сега пръстите ми стискаха бутилката с водка, докато водех ожесточена душевна борба дали да изпия още една чаша, или да се въздържа. Алкохолът ми липсваше. Ужасно много. Освен блаженството от опиянението, алкохолът можеше за известно време да притъпи духа и макар магията да бе приятна зависимост, беше прекрасно да си отдъхна за кратко от нея. През годините алкохолното самолечение и тютюнът потискаха отрицателните последствия от магията на духа, но след геройското ми отказване от цигарите и това ново споразумение за алкохола, духът отново взе да надига глава.
Изминаха няколко минути и аз отдръпнах ръка, стискайки я в юмрук. Добрах се до леглото, рухнах върху него и зарових лице във възглавницата. От нея се разнасяше едва доловим мирис на жасмин и карамфил от парфюма, който наскоро подарих на Сидни. Като цяло тя не си падаше по парфюмите, твърдейки, че химикалите и алкохолът са вредни за здравето. Но нямаше как да възрази срещу природно чистата смес, с която се бях сдобил, особено след като узна цената ѝ. Беше твърде прагматична, за да позволи нещо подобно да бъде прахосано.
Затворих очи, изпълнен с желанието сега Сидни да е с мен – дори не за секс, а заради спокойствието и насладата от присъствието ѝ. Имайки предвид опасността от кратките ни следобедни срещи, нямаше изгледи скоро да бъдем заедно за цяла нощ, което беше много жалко. Определено щях да спя много по-добре, ако тя беше до мен в леглото. Положението беше доста обезсърчително, тъй като тялото ми наистина бе изтощено, ала възбуденото ми съзнание отказваше да намери покой.
Накрая, след час и половина, заспах, но само четири часа по-късно ме събуди будилникът. Останах в леглото, вперил мътен поглед в тавана, докато се питах дали мога да отменя срещата, която насрочих с една състудентка, за да работим върху проекта. Ама наистина, къде ми е бил умът? Осем сутринта, в събота? Може би бях по-близо до лудостта, отколкото се опасявах.