Роуина се засмя и вдигна един от по-малките блокове. И го бяха доста тежки, но за преместването им не се изискваха усилията на двама души.
– Много бих искала да се запозная с митичното ти гадже, само за да се убедя, че на този свят има някой, които може да те изтрайва. Мога да доведа Каси и да излезем заедно да пийнем по чаша.
– Тя не пие – заявих припряно. – А и е на осемнайсет. Е, почти на деветнайсет. – При тези думи си спомних, че рожденият ден на Сидни е в началото на следващия месец, февруари, а аз не ѝ бях купил подарък. Всъщност след инвестицията ми за виниловите грамофонни плочи, бях почти на червено, докато баща ми не ми изпрати следващия банков превод в средата на месеца.
– Значи младо гадже, а? – подсмихна се Роуина.
– Хей, няма нищо незаконно.
– Не искам да зная нищо за гнусния ти сексуален живот. – Тя повдигна следващия бетонен блок. Можем да отидем при Ени или някъде другаде. Ако не я доведеш в най-скоро време, че реша, че си я измислил.
– Не бих могъл да си я измисля, дори и да се бях опитал – заявих помпозно. Но вътрешно ми стана малко тъжно. Идеята за двойна среща с Роуина и приятелката ѝ никак не беше лоша. Не се съмнявах, че Сидни ще се разбере с Роуина, дори само за да се обединят срещу мен и да ме дразнят безмилостно. Но и дума не можеше да става за публични появи, освен ако не излезем за една вечер в града със Съхранителите.
Отнесохме бетонните си придобивки в кампуса на колежа "Карлтън" и се заехме с тежката работа по преместването им във вътрешния двор, предоставен за използване на нашия клас. Там работеханеколцина наши състуденти, които ни помогнаха за пренасянето на голямата бетонна плоча и така облекчиха значително задачата ни. При все че не беше толкова тежка, колкото монолита от филма за космическата одисея, все пак си оставаше дяволски трудна за повдигане. Остана ни да пренесем по-малките блокове и дока го работехме с Роуина се умълчахме. И двамата бяхме уморени и се радвахме, че приключвахме с работата за следобеда. Рисуването оставаше за утре. Предметът беше специалност и на Роуина и ние искахме да бъдем бодри и отпочинали, за да вложим повечето от силите си в този проект. Случи се хладно време, но небето беше ясно и нищо не ме опазваше от лъчите на слънцето. Точно заради това предпочетох да работя по-рано, за да избегна вредната за мен силна светлина по пладне. Скоро щях да съм свободен. Ще спася Хопър от онази вещица, а сетне ще се прибера у дома с надеждата Сидни да успее да се измъкне и да дойде при мен.
След като всички блокове бяха домъкнати в двора, Роуина се зае с прецизното им подреждане. Тази част от работата не ме вълнуваше, затова се заех да пиша есемес на Сидни по телефона на любовта, в което ѝ съобщавах, че цялото ми изкуство е нищожно и бледнее пред сиянието на красотата ѝ. Тя веднага ми отговори: "Каква досада!". "И аз те обичам" – гласеше следващият ми есемес.
– Можем да направим ето това – заяви Роуина, като нагласи три от по-малките блокове един върху друг. – Минимонолити.
– Както искаш.
Тя обаче явно размисли и започна да вдига най-горния блок. Не бях напълно сигурен какво стана след това. Струва ми се, че ръката ѝ леко и се измести. Но каквото и да беше, блокът се изхлузи от пръстите ѝ и падна тежко, затискайки ръката ѝ върху тухлената настилка на двора.
Писъкът ѝ отекна наоколо и аз се хвърлих към нея със скорост, която би впечатлила дори Еди Кастъл. Грабнах блока и го повдигнах, но вече знаех, че беше прекадено късно. Усетих част от фините пипала на духа и разбрах, че си е счупила някои кости. И в тези секунди на хаоса аз се задействах. Беше затисната дясната ѝ ръка, а ако бе счупена, тя нямаше да може да рисува до края на семестъра. Роуина умееше да създава върху платното такива нежни и сложни акварели, за каквито аз можех само да мечтая. За нищо на света нямаше да позволя талантът ѝ да бъде застрашен. Мигновено изстрелях към нея импулс от магията на духа. Впрегнах собствената си жизнена енергия, за да изцеря премазаните ѝ кости. Лечението обикновено предизвиква бучене в ушите и едно особено изтръпване у лекувания и по изуменото ѝ изражение разбрах, че тези признаци не са ѝ убегнали.
– Какво направи? – ахна тя.
Фокусирах погледа си и ѝ изпратих импулс за внушение.
– Нищо – рекох. – Само отместих блока. За теб беше твърде травмиращо и объркано преживяване.
За миг очите ѝ се изцъклиха, след което тя само кимна.
Освободих се от магията. Внезапно възцарилата се мен празнота бе единственото доказателство колко много от силите си съм изразходвал за лечението и внушението. Изтръпването ѝ бе преминало и Роуина притисна ударената си ръка до гърдите. Колегите ни дотичаха при нас.