– Ох, Ейдриън – повтори тя, този път с тъга в гласа.
Отпуснах ръка върху нейната.
– Какво можех да направя? – прошепнах. – Сякаш историята с Джил се повтаряше. Е. Не беше толкова зле. Но Роуина се нуждаеше от мен, а аз можех да ѝ помогна. И после, когато тя се усети, че става нещо странно, ѝ внуших да го забрави. Какво друго можех да сторя? Да я оставя със счупена ръка?
Сидни ме привлече в прегръдката си и за дълго остана смълчана.
– Не зная. Искам да кажа, ясно ми е, че не е било възможно да не ѝ помогнеш. Ти си такъв. Но ми се иска да не го беше правил. Не. Не се изразих правилно. Радвам се, че си го направил. Наистина. Само ми се щеше да не беше толкова. Сложно. – Поклати глава. – Не ме бива за това.
– Ти мразиш това, нали? Когато не знаеш какво да направиш? – Отпуснах глава на рамото ѝ и долових лекото ухание на парфюма ѝ. – И заради това мразиш и мен.
– Обичам те – рече тя простичко. – Но се тревожа за теб. Замислял ли си се някога за. Искам да кажа, нали Лиса известно време вземаше антидепресанти? Те не ѝ ли помогнаха?
Вдигнах рязко глава.
– Не. Не мога да направя това. Не мога да се изолирам от магията по този начин.
– Но тя сега е по-добре, нали? – настоя Сидни.
– Тя. Да. Може да се каже, че е добре. – Нямах проблеми с "лечението с течности", но се отвращавах от хапчетата. – Тя наистина се чувстваше по-добре. Не изпадаше в депресия. Не се самонараняваше. Но ѝ липсваше магията и затова спря да взема хапчетата. Не знаеш какво е това, онзи неудържим порив на духа. Имаш чувството, че си в хармония с всяко живо същество на този свят.
– Може би разбирам по-добре, отколкото допускаш – възрази тя.
– Но това не е всичко. Лиса спря хапчетата, защото се нуждая от магията, за да помогне на Роуз. Какво ще стане, ако и на мен магията отново ми потрябва? А какво ще стане, ако ти пострадаш или умираш? – Сграбчих раменете на Сидни.
Нуждаех се да разбере отчаянието ми и колко много тя означава за мен. – Какво ще стане, ако имаш нужда от мен, а аз не мога да ти помогна?
Тя свали ръцете ми от раменете си и ги пое в своите. Лицето ѝ сега беше спокойно.
– Тогава все някак си ще се справим. Това правят повечето хора на този свят. Ще разчитаме на късмета. Предпочитам да си спокоен и щастлив, вместо да жертваш здравия си разум заради малко вероятната възможност да ми падне бетонен блок на главата.
– А ти би ли гледала безучастно, ако можеше да помогнеш някому?
– Не. Именно заради това се опитвам да ти помогна. – Но аз бях наясно с противоречията, които я измъчваха; разбирах тревогата ѝ.
– Никакви хапчета – отсякох категорично. – Това повече няма да се повтори. Ще се старая да бъда по-твърд. Да бъда по-силен. Само ми повярвай, че мога сам да се справя.
Тя се поколеба. За миг ми се стори, че ще продължи този спор, но накрая кимна примирено. Придърпа ме на леглото и ме целуна, макар да знаех, че никак не ѝ се нрави вкуса на текилата. Целувката беше едновременно нежна и страстна и укрепи връзката между нас, онова изгарящо усещане, което никога не ме е напускало, че тя е създадена за мен и аз за нея. Обсипах я с целувки, искаше ми се да направя много повече от това. Само ако можех да потъна в нея, никога нямаше да ми трябват нито алкохол, нито каквито и да било хапчета.
Но въпреки учестения ѝ пулс и топлината в очите ѝ, тя не позволи да стигнем по-далеч от обичайното. И както обикновено, аз не я притисках. Тя може и да не беше съгласна с политиката на алхимиците, но както и преди, се придържаше към много от техните порядки – консервативно облекло, никакво пиене. Не бях наясно дали позволяваха секс преди сватбата, но след като мнозина от тях бяха силно религиозни, нямаше да се изненадам, ако и тя спазваше това ограничение.
– Трябва да тръгвам – пророни Сидни накрая. – Излязох уж само да купя паста за зъби. Достатъчно скучно занимание, за да съм сигурна, че Зоуи няма да изяви желание да дойде с мен.
Отметнах непокорните златисти кичури от лицето ѝ.
– Утре вечер сме у Кларънс, нали?
– Този път няма да пропусна сбирката – кимна тя.
Изпратих я до външната врата. Тя погледна отново картините, които бях съсипал, но не каза нищо и запази неутрално изражение.
– Говорех сериозно – уверих я. – Ще се опитам да се справя.
– Зная – кимна тя.
Ала предишното разочарование в очите ѝ продължаваше да ме терзае.
– Мога да бъда силен – додадох.
Сидни се усмихна и се надигна на пръсти, за да ме целуне на раздяла.