– Ти вече си силен – промърмори, преди да изчезне в нощта.
ГЛАВА 4
Сидни
Сълзите ми рукнаха едва когато се отдалечих достатъчно от Ейдриън и седнах в колата. Потеглих към "Амбъруд" със замъглени очи и мокри бузи. Чувствах се толкова безполезна, както отдавна не ми се бе случвало. Да забрави за Хопър не беше най-лошото на този свят, но какво ще стане следващия път? Духът караше тези, които владеят магията му, да вършат безумни неща. Нараняваха се. Самоубиваха се. Това ме плашеше и аз исках да контролирам ситуацията, преди тя да е започнала да контролира нас. И както отбеляза Ейдриън проницателно, именно това ме изяждаше отвътре: безпомощността да взема незабавно решение. Не беше чувство, което често изпитвах.
Не можех да попреча на духа да унищожава Ейдриън. Не можех и да го съдя заради инстинктивния му стремеж да помага на другите. Сърцето ми се късаше от мъка, като си мислех за добротата, пламтяща в него, която само малцина виждаха. Можех единственото да бъда до него и да го подкрепям да черпи от силата, която бях сигурна, че притежава. Навярно нямаше да успее да победи духа завинаги, но знаех, че може да прояви по-силна воля и да се противопостави на старите навици. Трябваше да съществува по-здравословни начини да оцелее и аз не се съмнявах, че притежава достатъчно самоконтрол, за да ги открие и да не се върне към стария си начин на живот. Просто исках и той да повярва в това.
Паркирах колата в гаража на "Амбъруд", след като най-добросъвестно потърсих удобно място между други два правилно паркирани автомобила. Честно казано, толкова ли е трудно за останалите шофьори да паркират между линиите? Моята мазда беше още нова и лъскава и аз се ужасявах някой да не я одраска или удари. Предишната ми кола, кафяво субару комби, което наричах Лате, се взриви зрелищно с пяна – жест на любезност от страна на зла вещица, която преследваше госпожа Теруилиджър. А откакто в Палм Спрингс пристигнаха Нийл и Зоуи, алхимиците наредиха заместителят на Патето да бъде седемместен автомобил. Тази мазда СХ-9, която кръстихме Живака заради цвета ѝ, беше най-готиният сув кросоувър, който успях да открия. Ейдриън ми каза, че съм на крачка да се превърна в грижовна майка от предградията, която кара миниван.
Когато се прибрах в стаята си в общежитието, вече бях по-спокойна, но не успях да сподавя няколко хлипания във възглавницата си. Зоуи, която мислех за заспала, заговори в тъмното:
– Заради мама и татко ли си разстроена?
– Да – излъгах аз.
– Не се тревожи – посъветва ме тя. – Няма да ме разделят с него.
Престорих се на заспала.
На сутринта отново бях изпълнена с увереност, най-вече, защото имах задача за вършене. Госпожа Теруилиджър, както винаги вярна на думата си, ми бе уредила да посетя по обяд Инес – вещицата, която посестримите ми от Стелата възприемаха с насмешка, примесена с притеснение. Що се отнася до Зоуи, тя знаеше, че отивам в Сан Диего, за да правя някакво проучване в библиотеката на университета.
– Защо постоянно си някъде по задачи с нея? – попита Зоуи. Стоеше пред огледалото и прибираше дългата си кестенява коси на конска опашка.
– Тя е мой преподавател и това е част от извънкласното ми занятие. – Ровех се из чекмеджетата, търсейки какво да облека, и ръката ми попадна на пурпурната тениска със сребристо сърце в келтски стил, с пламъци, обхванали единия му край. Ейдриън я бе изрисувал за мен, нещо като шега, но тя стана една от най-драгоценните ми притежания. – Освен това бях изучила достатъчно добре останалите учебни предмети с моща ни. Това е най-интересното ми занятие.
– Предполагам. – Не прозвуча особено убедено, но после внезапно лицето ѝ засия. – Нали ще им кажеш това в съда? Колко качествено е образованието, което ни осигури татко? Това ще има голямо значение.
– Не се съмнявам, че ще има. – Усмихнах се сковано, затворих чекмеджето с тениската и се насочих към гардероба, та да потърся нещо по-официално. Не знаех много за Инес, но щом беше на почтена възраст, навярно трябваше да ѝ засвидетелствам по-голямо уважение. Затова избрах тясна черна пола в бяла блуза на черни точки, с дълги ръкави. Единственият ми аксесоар бе малкият дървен кръст, подарен ми от Ейдриън и украсен с нежни сребристи цветя, грамофончета, ръчно изрисувани от него.
Зоуи се намръщи.
– Обличаш се така само заради някаква си библиотека?
– Тази библиотека е много престижна – отвърнах уклончиво. – Ще се върна навреме, за да ви закарам при Кларънс, но ако не успея, Еди ще ви заведе. Ще пътуваме до Сан Диего с колата на госпожа Теруилиджър, така че оставям Живака на ваше разположение.