– Слава Богу! – възкликна тя и потръпна. – Не можеш да си представиш какво означава да си в колата на Ейдриън. И на всичкото отгоре бях принудена да седя точно до Джил.
След като вече близо месец споделях една стая със Зоуи, установих с изненада, че съм се сдобила с имунитет срещу коментарите ѝ. Открих, че за всички ще е по-добре, ако просто не реагирам, дори когато коментарите ѝ бяха твърде крайни даже според стандартите на алхимиците.
– И да не забравиш този път да спреш на отиване и да вземеш нещо за вечеря.
– Не е наша работа да се грижим за храната им – опита се тя да протестира.
– Наша работа е да заведем Джил при Кларънс и животът на всички да върви гладко и без сътресения. Тези "семейни вечери" са добър начин за всички; да се отпуснат и да общуват в приятна обстановка. Не е кой знае какво да купиш нещо за вечеря. Може би нещо китайско – добавих с решителен тон. – Отдавна не са хапвали китайски специалитети. – Спомних си, че онзи ден Ейдриън спомена, че му се е прияло кунг пао пиле по сечуански.
– Някога не си ли искала да имаш по-готина кола? – попита Зоуи неочаквано.
Засмях се.
– Искала съм, разбира се, но в момента мисията определя избора на колата ни. Не знаех, че те вълнуват такива неща.
Тя седна на леглото си и върху устните ѝ заигра закачлива усмивка.
– Хей, и аз съм израснала там, където и ти. Помниш ли, когато мама поправяше онзи ягуар в нашия гараж? На онова му се вика готина кола.
– Разбира се, че помня. – Внезапно в гърдите ми се надигна прилив на нежност, когато я погледнах. – Но ти на колко беше тогава? На осем? Или на девет?
– Достатъчно голяма, за да пожелая да я карам. Нощем се прокрадвах тайно в гаража и сядах вътре. Мислех си, че никой не ме е усетил, но май мама е знаела през цялото време. – Познатата ми оперена усмивка разцъфтя на лицето ѝ и дъхът ми секна. Баща ми нямаше пълен контрол върху нея. Дали имаше шанс тя да не обърне гръб на мама? И съдебното изслушване за принудително отдаване на родителските права да приключи с взаимно споразумение?
Съществуваше ли вероятност Зоуи някога да започне да възприема мороите и дампирите като обикновени хора? До този момент, когато съзирах понякога в нея сестрата, която помнех и обичах, никога не ми бе хрумвало, че е възможно да разколебая мнението на Зоуи. По много въпроси. Откакто тя бе пристигнала, аз постоянно бях нащрек с нея. Изказвах се предпазливо, най-често кимах одобрително и често цитирах правилата на алхимиците. Дали имаше начин да ѝ повлияя? Това би било повече, отколкото можех да се надявам. Знаех, че е твърде рано да правя каквито и да било опити, всяка прибързана дума можеше да съсипе този непринуден момент помежду ни. Затова отложих решителния разговор за по-късно и си придадох невъзмутимо изражение.
Скоро след това госпожа Теруилиджър дойде да ме вземе с червения си фолксваген костенурка, надянала слънчеви очила с големи рамки, имитиращи леопардова кожа. Пет минути след началото на пътуването ни тя спря пред едно кафене.
– Все още ли продължаваш с глупавото въздържание от кофеин? – попита ме учителката ми.
– Да, но днес още не съм изпила полагаемото ми се сутрешно кафе. – Тъкмо заради това се бях въздържала досега, тъй като много добре знаех, че тя ще спре на някое подобно място. От дългото очакване ръцете ми потрепваха.
Тя спря на паркинга и кимна към вратата на кафенето.
– Добре свършена работа.
Проследих погледа ѝ и ахнах, като видях Ейдриън, нехайно облегнат на фасадата на сградата, с по една висока чаша с кафе във всяка ръка. Ухили ни се и бавно закрачи към нас.
– Това е Ейдриън – избъбрих глупаво.
– Да, знаех, че ще ни чака тук – обясни ми госпожа Теруилиджър. – Тази сутрин ми се обади и попита дали може да дойде с нас. Инес познава мороите, така че не очаквам да възникне някакъв проблем. Всъщност това може да отвлече малко вниманието ѝ, което ще бъде в наш интерес. Благодаря, скъпи.
Последните ѝ думи бяха към Ейдриън, който ѝ подаде чашата с кафе през левия преден прозорец.
Той се настани на задната седалка и ми подаде другата чаша. В гърдите ми се надигна вихър от емоции. Събитията от миналата нощ ме бяха извадили от равновесие, чувствах се объркана и неспокойна, но сега, като го видях на дневна светлина, с ясни очи, с дръзка и безгрижна усмивка, се изпълних с надежда, че наистина ще успее да се справи с всичко и ще спази обещанието си. Нима би могло да бъде другояче? Излъчваше увереност, преливаше от чар и изглеждаше толкова възхитително, че ме покори, преди да успея да осъзная какво се случва. Нямаше следа от пиянството или отчаяние. Изглеждаше способен на всичко и в този миг имах нужда да го повярвам. Толкова много неща ме потискаха и ми тежаха, толкова много – включително и нашето общо бъдеще – които изглеждаха невъзможни. Да имам този уверен и несломим Ейдриън до себе си ме изпълни с радост, която рядко можех да си позволя. Върховете на пръстите ни се докоснаха, когато поех чашата, и сякаш ме прониза електрически ток. За няколко секунди той не откъсна от мен втренченият си поглед, сетне усмивката му се смекчи и от дръзка стана някак си по-сериозна. Знаех, че бе способен да чуе всичко, което не се осмелявах да изрека на глас.