– Не трябваше ли да рисуваш монолита си? – попитах, когато отново излязохме на магистралата.
– Роуина промени графика. Така ще имам време да ти купя подарък – обясни ми той.
– Ясно. В момента го пипнах!
Нещо блестящо и люспесто се покатери забързано по крака ми, за да се сгуши на топка в скута ми. Докато стисках внимателно чашата в едната си ръка, с другата потупах Хопър по главата. Пресметнах набързо наум.
– Трябва да си станал още на разсъмване, за да отидеш да го вземеш и да се върнеш. Колко часа сън ти се събраха?
Бляскавият образ на Ейдриън във възторжените ми представи леко помръкна. За него липсата на сън беше враг номер едно.
– Предостатъчно за авантюра като тази. Нямаше ли в Ескондидо гигантска статуя на Мъфлер Ман? Ще имаме ли време да се снимаме в подножието ѝ?
– Едва ще ни стигне за посещението ни, камо ли за подобни развлечения – пресякох вьодушевлението му, като се замислих за разочарованието на Зоуи. Но бъбренето и ентусиазмът на Ейдриън внасяха свежест и правеха пътуването много по-забавно и приятно. Дори мога да кажа, че и госпожа Теруилиджър нямаше нищо против компанията му, при все че колкото повече наближавахме заветната ни цел, толкова по-тревожна ставаше тя.
– Както вече споменах, не съм сигурна доколко може да ни бъде полезна Инес – обясни тя. – Прекалено е ексцентрична и подвластна на моментните си настроения. Ако ѝ допаднеш, може и да ти поразкаже това-онова. Ако ли не. – госпожа Теруилиджър вдигна рамене, – тогава ще разполагаме с време да се снимаме където пожелаете.
– Страхотно! – възкликна Ейдриън, но като зърна кръвнишкия ми поглед, побърза да добави: – Но, разбира се, че тя ще те хареса.
Като стигнахме покрайнините на града, госпожа Теруилиджър спря, но не за поредното кафе, а за букет тъмночервени рози, които, когато се върна в колата, тикна в скута ми, за ужас на Хопър.
– Дръж ги в теб – каза ми тя. Подчиних се мълчаливо и се възползвах от удобния момент да превърна Хопър в лъскава кристална статуетка. През последните дни бе разполагал с повече от достатъчно време за развлечения.
Живеещата в самота вещица ме бе навела на мисли за Кларънс, затова сега се удивих, когато спряхме пред приятна къща в съвременен испански стил, напълно различна от древен готически замък. Още по-странен ми се видя спряния отпред пикап "Ел Камино" с една спаднала гума. Очаквах нещо по-необикновено и ексцентрично, съдейки по разказите на другите вещици, затова тази нормална гледка донякъде ме разочарова.
И тогава прекрачихме входната врата.
Напомняше ми за светилище. На рози и покривчици. Всяка повърхност вътре бе застлана с тях. В това отношение обстановката тук не приличаше на тази в дома на госпожа Тсруилиджър; въпреки че предишната къща и вещите и мебелите на преподавателката ми бяха напълно унищожени в пожара, тя бе успяла само за месец да наблъска новото си жилище с всякакви ненужни дреболии. Ала докато нейните вещи бяха пръснати в пълен безпорядък, защото нямаше желание да ги подрежда, целият хаос тук, изглежда, беше съзнателно режисиран. Като произведение на изкуството. Имаше вази с копринени рози, всяка внимателно подредена точно в центъра на плетени на една кука дантелени покривчици, статуетки на кученца с рози в уста се мъдреха върху бродирани покривчици, изящен чаен сервиз, украсен с розички, се кипреше върху хартиени салфетки. И това бе едва началото. Навсякъде наоколо цареше старинна атмосфера, сякаш се бях пренесла в края на деветдесетте години на деветнайсети век.
Ейдриън стоеше зад нас и можех да се закълна, че го чух да мърмори:
– Има нужда от още зайци.
– Здравей, Инес – обърна се госпожа Теруидиджър към домакинята. Изведнъж осъзнах, че никога досега не бях виждала учителката си толкова изнервена в нечие присъствие. – Както винаги, изглеждаш прекрасно.
Инес Гарсия беше дребна и крехка жена, като фея от приказките. Бялата ѝ коса беше вързана на дълга опашка на тила. От шията ѝ висяха очила на дълга верижка от сини мъниста. Джинсите ѝ бяха с невероятно висока талия. Не се изненадах, че ги бе комбинирала с блуза, щампована с рози. Лицето ѝ носеше отпечатъци на преживените деветдесет години, но тъмните ѝ очи гледаха така остро, че не беше нужно да търся обяснение за неловкостта на госпожа Теруидиджър.