– А къде ще открия подобна структура? – възкликнах аз обезсърчено.
– Има стотици книги по тези въпроси – заяви Инес с тон, подсказващ, че би трябвало да зная това. Въздъхна дълбоко и за пръв път от началото на срещата ми се стори неуверена. Накрая лицето ѝ се озари, явно бе взела решение. – Ако се закълнеш да не направиш нещо глупаво с тях, може да ти услужа с някои от моите книги.
Плеснах с ръце.
– Това би било. Страхотно! Благодаря. Много ви благодаря.
– Стига си дрънкала – скастри ме тя. – Казах "може". Но още нищо не съм ти дала. Това са изключително ценни книги, предавани в семейството ми от поколение на поколение. Моите магически корени датират от дълбока древност.
– Разбрах, госпожо – кимнах аз.
Тя се поколеба още малко.
– Ако ги намериш, можеш да ги вземеш назаем. Те са на тавана. – Тръсна глава към капандурата в другия край на салона.
Веднага се надигнах, а Ейдриън понечи да ме придружи.
– Само не и ти, красавецо – предупреди го тя. – Искам тя да се справи сама. Книгите са в кашон с надпис "Омагьосващи механизми".
Той ме изгледа състрадателно, но аз поклатих глава.
– Няма проблеми. – Добре поне, че бях с обувки с нисък ток. Със сигурност щях да успея да се придвижа из тавана.
Така и се оказа. Но не беше лесно. Помещението тънеше в прахоляк и беше много задушно. Кашонът с "Омагьосващи механизми" беше затиснат под пет също толкова тежки кашона. Когато половин час по-късно най-сетне успях да смъкна новопридобитото си съкровище по таванската стълба, развеселените лица на Ейдриън и госпожа Теруилиджър тутакси ми подсказаха как изглеждам. Инес кимна одобрително.
– Мисля, че ми харесваш – процеди тя замислено. – Трябва пак да ме навестиш. Ти наистина си интересна.
По-късно, когато вече пътувахме към Палм Спрингс, лицето на госпожа Теруилиджър излъчваше смесица от радост и недоверие.
– Проумяваш ли какво успя да постигнеш? Тя не само че ни зае книгите си – които между другото никога не дава – но и почти получи нещо като персонална покана, нещо, което досега не ми се е случвало да чуя от устата на Инес. – Поклати глава и се разсмя. – Никога няма да престанеш да ме удивляваш, Сидни. Искаш ли да оставиш книгите у дома? – Там съхранявах част от своята постоянно нарастваща колекция от магьоснически книги. Откакто Зоуи беше дошла, не смеех да ги оставям в стаята си в общежитието.
– Ще ги държа при Ейдриън – отвърнах машинално. Учителката ми не каза нищо и аз се запитах дали не направих грешка. Госпожа Теруилиджър ми бе задавала малко въпроси за личния ми живот, независимо дали ставаше дума за любовния ми живот или за задълженията ми като алхимик, но не бе пито глупава, нито разсеяна. Може би вещиците възприемаха вампирите спокойно и без предразсъдъци, но аз се чудех дали тя подозира какви са истинските ми отношения с Ейдриън и дали ги осъжда.
Ейдриън се наведе леко напред от задната седалка.
– Толкова труд само за някакви книги. Предполагам, че вече кроиш някакъв гениален план?
Откъснах поглед от омачканата си и изцапана пола и отново се отдадох на вьодушевлението, обзело ме по-рано, кога го думите на Инес запалиха сигнална лампа в главата ми.
– Не зная дали е гениален, или не – отвърнах, – но мисля. Ми, мисля, че ще успея да създам копие на мастилото на Маркъс.
ГЛАВА 5
Ейдриън
Тези дни Сидни прекара много часове в моето легло. Жалко, че не с мен.
Не разбрах много как разговорът с Инес наведе Сидни на мисълта да създаде антиалхимично мастило за татуировки, но никога не съм претендирал, че мога да отгатна какво се твори в главата ѝ. След като се зае с търсенето, нашият любовен час се превърна в изследователски. Тя не можеше да работи в присъствието на Зоуи и при все че Джаки доста често позволяваше на Сидни да се занимава с каквото пожелае, времето им също беше ограничено. Така че нашите романтични забежки минаха на заден план.
Ще излъжа, ако кажа, че не ми липсва старата схема, но в същото време исках тя да изобрети това мастило. Независимо че никак не харесвах Маркъс Финч, подкрепях стремежа му да сложи край на влиянието на алхимиците и опитите им да контролират съзнанието на хората. Сидни бе решила да не заминава с Маркъс и да не завърши процеса на разваляне на татуировката си, тъй като още не бе готова да приеме скитническия му начин на живот; освен това вярваше, че може да постигне повече, ако остане свързана с алхимиците. Това бяха благородни основания, но аз знаех, че другата – може би най-важната причина – беше, че тя не искаше да се раздели с мен.