– За това няма истински заклинания – отбеляза тя, докато разпръсваше пръстта върху дланта ми според ромбовидната схема. – Този с един от методите, при които се разчита главно на медитацията. В случая не се опитваш да постигнеш някакъв конкретен резултат, а по-скоро се стремиш да се свържеш с есенцията на пръстта. За какво мислиш, като гледаш пръст?
– Да не обличам бяло.
Ъгълчетата на устните ѝ се потрепнаха леко, но тя остана съсредоточена.
– Настрой се за транс и мисли за цялата земя на този свят и дори за ролята, която играе в известните ти заклинания.
Познавах добре състоянието на транс, но се оказа по-сложно и трудно да го използвам за връзка с някакво вещество. Все пак затворих очи и се фокусирах върху дишането си, преминавайки в странно състояние, при което усещах съзнанието си ясно и съсредоточено. Пръстта в ръката ми беше хладна и аз си представих влажна, тънеща в мъгла гора, като един от величествените паркове със секвои на север, където дърветата са привързани като котви към земята, а мирисът на влажна почва се разнася навсякъде. Самата пръст невинаги присъстваше в магиите, но се използваха много други неща, които тя криеше в себе си: скъпоценни камъни, растения и.
– Отвори очи – рече тихо госпожа Теруилиджър.
Подчиних се и видях слаба светлина около ръката ми, държаща пръстта.
– Опитай се да я преместиш в другата ръка и да я задържиш.
Светлината не е вещество и аз трябваше да я задържа със силата на разума си. Наклоних ръка и я изсипах в другата си длан. Светлината започна да се процежда през пръстите ми, разсейвайки се във въздуха. Затворих ръка, опитвайки се да задържа последните ѝ лъчи.
Вратата на класната стая се отвори и аз подскочих, изгубвайки контрол върху оставащата светлина. Тя изчезна.
– Сидни? – Зоуи пъхна глава през вратата.
– Влезте, госпожице Ардмор – процеди госпожа Теруилиджър хладно, като рязко затвори книгата, без да погледне надолу. – Но ви моля следващия път да почукате.
Лицето на Зоуи пламна от упрека.
– Много се извинявам, госпожо. Просто нямах търпение да видя Сидни. – Не беше толкова обидена, колкото засрамена. И двете бяхме възпитани съгласно строгите правила на етикета и вежливостта. Погледът ѝ се стрелна към чина. Госпожа Труилиджър се беше погрижила ненадписаната задна корица на книгата да е отгоре, но моите изцапани е пръст ръце се виждаха отлично.
– С какво се занимавате?
Наставницата ми взе книгата и купата и се отдалечи към бюрото си, докато аз изтривах дланите си.
– Станала съм много глупава и сантиментална – оповести госпожа Теруилиджър. – Миналото лято бях на екскурзия в Гърция и взех малко пръст от Партенона. Запазих я като сувенир. Бях запленена от идеята, че държа в ръцете си нещо, което е било свидетел на възхода на една велика цивилизация.
Доста пресилено, но не чак толкова невероятно, колкото използването на пръст, за да извлека магия от земята. Прелитнах и се опитах да се включа и да доразвия историята.
– Да, а ти нали знаеш колко много искам да посетя Гърция, Зо. Чудех се дали, ако докосна тази пръст ще усетя някаква връзка с историята. – Смехът ми прозвуча доста пресилено. – Но усетих само мръсната пръст.
Моята преподавателка побърза да ме подкрепи, като тихичко се засмя:
– Явно ние двете прекалено се вживяваме в романтичните си фантазии, госпожице Мелроуз. Не е зле някой ден да посетиш Гърция. А засега, това тук просто ще заеме отново мястото си в моята колекция. – Тя постави с благоговение купата с пръст в шкафа. Преди да дойдем, бях видяла да я пълни е пръст от една от цветните лехи в "Амбъруд".
Зоуи се намръщи, но накрая кимна, а и какво друго ѝ оставаше да стори?
– Добре. Ами. Тъй като часовете свършиха, се чудех дали няма да искаш да дойдеш с мен на покупки? Досега не сме излизали много заедно, а аз имам нужда от нови маратонки за часовете по физическо. Онези, с които дойдох, вече се износиха. И без това тази вечер никой няма да се нуждае от нас.
Подтекстът ми беше ясен. Нямаше да ходим при Кларънс и Джил щеше да остане в училище, на безопасно и спокойно място.
Долових с периферното си зрение, че госпожа Теруилиджър ме наблюдава в очакване на отговора ми. Ако заявях, че трябва да довърша с учителката си някакъв проект, тя щеше да ме подкрепи. Но Зоуи имаше право за едно нещо: наистина прекарвахме малко време заедно. Постоянните ми отсъствия не само ме правеха подозрителна в нейните очи, но и влошаваха отношенията ни. В края на краищата тя си оставаше моя сестра и аз я обичах. Исках да се разбираме. Исках всичко да бъде както някога, макар да ми се струваше, че това с всеки изминал ден ставаше все по-малко вероятно. Но една разходка до мола изглеждаше нормална и сестринска, поне външно, въпреки че дълбоко в себе си не го чувствах така.